Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Владея водата, огъня, земята и вятъра. Виждал си го, знаеш, че е вярно — похвали се той. — Мога да правя хората невидими. Силен съм като на младини — това те изненада, нали? Всъщност съм много по-силен от преди. Дарът, който ти дадох — на лицето му се изписа зловещо превъзходство и самодоволство, — е безсмъртието. Ти, мой почти съвършен прислужнико, никога няма да ме напуснеш. Никога няма да ме предадеш. Никога няма да умреш.
Адаир чу думите, докато умираше, и се надяваше да не е разбрал правилно. Да служи на лекаря завинаги! Молеше се смъртта да го спаси. Изпадна в паника и спря да чува какво му говори старецът, а и не го интересуваше.
Малко преди мракът да го погълне, чу само още едно последно изречение. Лекарят му каза, че има само един начин да се избяга от вечността.
Имало само един начин да загине — от ръката на този, който го е променил. От ръката на създателя си — стареца.
24.
Адаир се събуди и откри, че още е в леглото на стареца, който лежеше до него заспал като мъртвец. Седна. Чувстваше се странно. Сякаш всичко се бе променило по време на съня, макар още да не можеше да каже как точно. Някои новости бяха очевидни: например зрението му. Можеше да вижда в тъмното. Видя плъховете в ъглите на стаята, които се катереха един връз друг или тичаха покрай стените. Чуваше всеки звук така, сякаш се намираше съвсем близо до източника му — ясно и отчетливо. Но най-впечатляващо бе обонянието му. Миризмите се биеха за вниманието му, а най-усърдно му се натрапваше някакъв приятен и богат аромат с метална нотка на мед. Не го разпознаваше, колкото и да се изкушаваше от него.
След няколко минути и лекарят се размърда, после рязко се събуди. Видя окаменелия Адаир и се засмя.
— Това е част от дара. Прекрасно е, нали? Имаш сетива на животно.
— Какъв е този мирис? Усещам го отвсякъде — погледна ръцете си Адаир, после завивките.
— Това е кръв. Плъховете са пълни с нея и са навсякъде около теб. Маргерит, която спи горе. Освен това можеш да надушваш минералите в камъните от стените. Сладката пръст, бистрата вода — всичко е по-хубаво и по-ясно. Това е дар. Той те издига над останалите хора.
Адаир падна на колене на пода.
— Ами вие? Като мен ли сте? Оттам ли е силата ви? Всичко ли виждате?
Старецът се усмихна загадъчно.
— Дали съм като теб? Не, Адаир, аз не съм се подложил на трансформацията, през която премина ти.
— Защо? Не искате ли да живеете вечно?
Онзи поклати глава, сякаш говореше на малоумен.
— Не е толкова просто. Най-вероятно няма да го разбереш. Във всеки случай аз съм старец и страдам от затрудненията на възрастта. Не искам да остана цяла вечност в тази форма.
— Ако е така, тогава как смяташ да ме задържиш от тук нататък, старче? Ти ме направи силен и вече не можеш да ме биеш. Бог ми е свидетел, че повече няма да ми посягаш. Как се надяваш да ме спреш да си тръгна?
Възрастният мъж закрачи към стълбището и го изгледа през рамо.
— Нищо не се е променило между нас, Адаир. Мислиш ли, че бих ти дал сили, които да те направят свободен? Все още съм по-силен. Мога да угася живота ти като пламъчето на свещ. Аз съм единственият, който може да те убие. Запомни това.
И изчезна в мрака.
Адаир остана на колене. Целият трепереше и не знаеше дали да вярва на думите на стареца, защото усещаше странна сила да се разлива по крайници те му. Погледна към онова място на ръката си, което бе видял лекарят да обработва с мастило и игли. Съмняваше се, че може да му се е присънило, но не — там имаше странна фигура: два преплетени кръга. Беше му позната, но не се сещаше къде я бе виждал преди.
Може пък старецът да е прав: сигурно Адаир бе прекалено глупав, за да проумее нещо толкова сложно. Но вечният живот беше последното, което искаше в този момент. Не му пукаше дали ще живее, или ще умре. Желаеше само да убеди монаха да приведе плана си в действие и не го интересуваше дали ще загине, докато го изпълнява.