Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Госпожица Темпъл изсумтя, но махна на Чан да продължи.
— С това описание претърсих някои публични домове и по вече очевидни причини не открих Изобел Хейстингс, но скоро научих, че други двама — госпожа Марчмур и майор Блак…
— Всъщност е Блах — поправи го Свенсон.
— Добре, Блах — съгласи се Чан. — Та те двамата също я търсели, а поне майорът търсел и мен. Някой ме е видял в Харшморт, а има хора, които ме познават. Когато се върнах в старото си жилище, един от хората на майора се опита да ме убие. След като посетих трети бордей, последвах една групичка — вашия принц, Баскомб, Франсис Сонк, един едър мъж с кожено палто…
— Граф Д’Орканч — каза Свенсон.
— О! — каза госпожица Темпъл. — Аз също съм го виждала!
— Той е взел Маргарет Хук от същия този бордей и сега бе взел друга жена — последвах ги до Института. Видях ви да влизате, докторе, и влязох след вас. Там правят странни експерименти, изискващи голяма топлина и много стъкло… — Чан взе от подноса едната синя карта. — Същото стъкло. Но вместо такива малки карти с големи усилия и огромно оборудване бяха направили книга от синьо стъкло. За съжаление мъжът, който я правеше, се стресна — от мен — и я изпусна. Сигурен съм, че той е мъжът, когото сте видели на масата на заместник-министъра. В суматохата аз избягах, но се натъкнах на вашия майор и хората му. Измъкнах се и от тях и стигнах дотук… съвсем случайно.
Наведе се, взе чайника и наля на всички. Госпожица Темпъл стисна чашата, за да си стопли ръцете, и попита Чан:
— Какво имахте предвид, когато казахте, че не сме такива, за каквито ни мислят враговете ни?
— Искам да кажа — каза Чан, — че те смятат, че сме агенти на по-голяма сила — на някакъв заговор с интереси противоположни на техните, който до момента е съществувал без тяхно знание. Те са толкова арогантни, че мислят, че подобна група — могъщ съюз с коварни таланти като тях самите — е единствената заплаха за тях. Да им хрумне, че са нападнати от случайните действия на трима отделни индивиди, които презират? Това е последното, на което биха повярвали.
— Само защото не е ласкателно за тях — изсумтя госпожица Темпъл.
Доктор Свенсон бе в съседната стая и спеше. Бяха взели шинела и ботушите му да ги почистят. Известно време госпожица Темпъл и Чан говориха за неговото пребиваване в хотела и за съвпадението, което бе довело и тримата тук, но разговорът заглъхна в мълчание. Госпожица Темпъл разглеждаше мъжа от другата страна на масата, опитваше се да свикне с мисълта, че той е престъпник, убиец. Виждаше някаква животинска елегантност или ако не елегантност, ефективност, и поведение, което изглеждаше едновременно нагло и сдържано. Знаеше, че това е олицетворение на опита, и го смяташе за привлекателна черта — искаше я за себе си, въпреки че намираше Чан за страшен и обезпокоителен. Чертите му бяха остри, гласът му — спокоен и прям до ръба на нахалството. Тя беше много любопитна да разбере какво мисли той за нея — какво си бе помислил, когато я бе видял във влака, и какво си мислеше сега, когато я видя в нормалния й вид, но не можеше да го попита. Усещаше, че по някакъв начин той сигурно я презира, презира хотелската стая, чая, целия й живот, защото ако самата тя не бе родена с добро потекло, беше уверена, че щеше да таи в себе си неконкретна омраза спрямо всеки ден от настоящия си живот.
Кардинал Чан я гледаше от стола си. Тя му се усмихна и посегна към зелената си чанта.
— Може би ще ми помогнете, защото чак сега се заемам с това… — Извади револвера и го сложи на масата между тях. — Изпратих да купят патрони, но не разбирам самото оръжие. Ако вие разбирате, ще се радвам на всеки съвет, който ми дадете.
— Не си падам много по огнестрелните оръжия. Но знам достатъчно, за да заредя и да поддържам оръжието чисто. — Тя кимна в очакване и той сви рамене. — Ще ни трябва кърпа.
През следващия половин час й показа как да презарежда, да се цели, да разглобява револвера, да го почиства и да го сглобява отново. Когато го направи сама достатъчно пъти, тя го остави на масата и най-сетне повдигна въпроса, който бе сдържала през цялото време:
— Ами убиването?
Чан не отговори.
— Съветът ви ще ми е от полза.
— Мислех, че вече сте убивали — каза Чан. Не се усмихваше, за което му бе благодарна.