Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Господин Спанинг подаде ключа на Свенсон и госпожица Темпъл тръгна първа нагоре по главното извито стълбище — дребна енергична фигура. Длъгнестият доктор вървеше несигурно след нея. Стигнаха втория етаж и госпожица Темпъл зави надясно по широкия застлан с червен килим коридор.
— Госпожице Темпъл! — прошепна Свенсон. — Моля ви, това е прекалено много. Не мога да приема такава щедрост, имаме много да говорим, ще съм доволен да наема не толкова скъпа стая в някоя непретенциозна квартира…
— Това ще е много неудобно — отвърна госпожица Темпъл. — Със сигурност нямам намерение да ви диря на подобни места, нито пък вие трябва да бродите по улиците, докато не разберем напълно опасността, в която се намираме, и докато не се наспите. Наистина, докторе, така е най-практично.
Госпожица Темпъл се гордееше със себе си. След толкова много случки, които сякаш бяха нарочно създадени, за да показват дълбоката степен на нейното невежество и неспособност, упражняването на толкова решително действие бе силно удовлетворително. Освен това, въпреки че познаваше доктор Свенсон само от минути, тя бе доволна от себе си, че е решила да го привлече и че му помага както може. Сякаш колкото повече бе в състояние да направи, толкова повече се отдалечаваше от болезнената изолация, в която се бе намирала в Харшморт.
— Ето, номер 27 — каза тя, спря до вратата и остави Свенсон да отключи. Той надникна вътре, после й направи жест да влезе първа. Тя поклати глава. — Не, докторе. Трябва да се наспите, а и няма да е прилично. Аз ще се върна в моите стаи, а когато си починете, обадете се на господин Спанинг и той ще ми прати съобщение. Тогава ще можем да поговорим по-подробно. Уверявам ви, че го очаквам с голямо нетърпение, но докато не си починете…
Прекъсна я звук на отваряща се врата нататък по коридора. По навик тя се обърна по посока на звука и после пак погледна Свенсон… а после — очите й се ококориха от изненада, думите замряха в гърлото й — пак се обърна към госта, който току-що бе излязъл в коридора от стаята си. Мъжът стоеше и я гледаше, очите му бързо стрелкаха ту нея, ту Свенсон. Госпожица Темпъл видя, че и докторът го гледа смаяно и бърка в джоба на палтото си. Мъжът тръгна бавно към тях. Беше висок и чернокос, тъмночервеното му палто стигаше почти до земята. Носеше същите кръгли тъмни очила, с които го бе видяла във влака. Тя знаеше, че би трябвало да бръкне в чантата за револвера си, но вместо това спокойно сложи ръка върху ръката на доктора, за да го спре. Мъжът в червено спря на метър. Погледна я — тя не виждаше очите му, — после погледна доктора и отворената врата и прошепна заговорнически:
— Няма кръв. Няма принцове. Дали да не поръчаме чай?
Мъжът в червено затвори вратата и се обърна към госпожица Темпъл и доктора, които стояха в малката дневна. И двамата бяха стиснали оръжията си. За един дълъг миг тримата се оглеждаха мълчаливо. Накрая госпожица Темпъл се обърна към доктор Свенсон:
— Предполагам, че познавате този човек?
— Не сме разговаряли. Вероятно е по-добре да се каже, че се натъкнахме един на друг. Името му — сър, поправете ме, ако греша — е Чан.
Мъжът в червено кимна.
— Не зная името ви, но дамата… За мен е удоволствие да се запозная с прословутата Изобел Хейстингс.
Госпожица Темпъл не каза нищо. Свенсон се опули.
— Изобел Хейстингс? Но вие… вие бяхте с Баскомб!
— Да, бях — каза госпожица Темпъл.
— Но как така не ви познават? Сигурен съм, че и той ви търси!
— Тя изглежда много различно… на дневна светлина — изкикоти се Чан.
Свенсон я зяпна; гледаше синините, червената драскотина от куршума.
— Аз съм глупак — прошепна той. — Но как, извинете…
— Той беше във влака — каза тя на Свенсон, очите й бяха втренчени в Чан. — Когато се връщах от Харшморт. Не сме говорили.
— Не сме ли? — попита Чан. Погледна Свенсон. — Не сме говорили? Аз и вие? Аз пък мисля, че говорихме. Мъж като мен. Окървавена жена — това каза ли ви го? Мъж, който с оръжие в ръка си пробива път и бяга от група врагове. Смятам, че във всеки случай имаше… разпознаване.
Никой не каза нищо. Госпожица Темпъл седна на малкия диван, погледна доктора и му посочи креслото. Той се поколеба, после седна. И двамата погледнаха Чан, който отиде до останалия свободен стол срещу тях. Чак тогава госпожица Темпъл видя, че в ръката му има нещо блестящо — бръснача му. Начинът, по който се движеше, не оставяше съмнение, че е много по опасен с бръснача, отколкото и двамата с револверите си, взети заедно, и това променяше нещата. Тя се покашля и съвсем бавно извади ръка от зелената си чантичка. После вдигна чантичката от скута си и я остави на дивана до себе си. След миг Чан рязко прибра бръснача в джоба си. След още няколко секунди Свенсон извади ръка от джоба на шинела си.