Освобождението на Атлантида

Джъстис се стъписа от думите му, но използва цялата си сила, за да го прати в най-затънтеното кътче на съзнанието си. Не знаеше колко дълго можеше да удържи фронта, но никога нямаше да се вслуша в предателските планове на жлъчния непознат, който живееше в съзнанието му.

В душата му.

Не бе само обречен, но и прокълнат. А единствената надежда, че ще оцелее и ще запази поне малка част от разума си непокътната, лежеше в ръцете на тази човешка жена.

- Готова съм - каза тя тихо. Толкова тихо, че едва я чу. - Сега ще сваля ръкавицата си и ще я докосна, но само с една ръка. Понякога това намалява силата на удара. Не съм сигурна защо е така.

Бавно и неохотно, свали ръкавицата от лявата си ръка и я пусна на земята. Докато се обръщаше към Джъстис се усмихна колебливо.

- Хей, искаш ли да държиш ръката ми?

Тя вдигна дясната си ръка, която все още бе с ръкавица и той скочи, за да я хване.

- Винаги - отвърна й той.

В зелените й очи за момент проблесна пламъкът на щастието или надеждата. След това отново потъмняха с мрачна решителност.

- Добре, да го направим.

Затвори очи и няколко пъти вдиша дълбоко, очевидно облекчаваше напрежението в тялото си, докато се подготвяше. После рязко отвори очи и му се усмихна.

- Имам чувството, че сега трябва да кажа нещо важно или възвишено, но не мога да измисля нищо.

Преди Джъстис да й отговори, тя протегна ръка и хвана ръба на възглавничката, колкото се може по-далеч от Тризъбеца. Очите й се разшириха и зениците й бяха обградени от бяла ивица. Ръката й го стисна конвулсивно и чиста енергия премина през тялото й. Толкова силна, че го запрати в другия край на залата. Джъстис падна по гръб, но се изправи на секундата.

Кийли крещеше толкова високо с неистова болка в гласа. Воинът се чувстваше така, сякаш киселина прогаряше стомаха му и се втурна през залата, за да е по-близо до нея. Вен, който стабилно ругаеше на родния им език, също се насочи към Кийли. Конлан сграбчи възглавничката, за да я измъкне от ръцете й.

Но някакъв вид напълно прозрачна енергия, наподобяваща щит, като никоя друга, която Джъстис някога бе срещал, ги запрати назад и те паднаха по задници на студения мраморен под.

Кийли, която все още стискаше възглавницата толкова силно, че пръстите й побеляха, трепереше и се поклащаше, продължавайки да крещи. Очите й се завъртяха нагоре, до такава степен, че Джъстис не можеше да види нищо друго, освен бялата им част. Това го побърка и той отново се затича към нея.

Трябваше да я достигне. Трябваше да я защити. Бе й обещал винаги да държи ръката й и престъпваше клетвата си.

Защитната енергия отново го атакува, но този път главата му се удари в стена, която се намираше на три метра от него. Опипа с ръка раната и когато я погледна по нея имаше кръв, но това нямаше да го спре. Независимо дали щеше да отнеме стотици или хиляди пъти. Ако трябваше щеше да прекоси деветте кръга на ада, че чак и отвъд, за да спаси Кийли. Ако ли не, поне щеше да е загубил живота си, докато се е опитвал.

Внезапно, писъците спряха. Неочакваната тишина ги разрязваше като най-острия нож. Очите й възвърнаха нормалния си цвят, но изумруденият огън, който ги огряваше показваше, че нещо или някого гледа през очите на Кийли.