Освобождението на Атлантида

Храмът на Посейдон, Атлантида

Кийли бе неспособна да говори. Бе изгубила ума и дума, буквално вцепенена от гледките, които я заобикаляха. Отвън храмът бе достатъчно вдъхновяващ, със своите шлифовани мраморни, златни и медни инкрустации. Но тук... отвътре... надскачаше мечтите на всеки археолог.

Влизаха в зала след зала, след зала, пълни с исторически богатства. Едно от помещенията бе покрито от пода, до тавана със злато и инкрустирани скъпоценни камъни. Джъстис й каза, че това са дарове към Посейдон, давани през годините. „Старата част“, както се бе изразил той, беше зала, с големината на игрище.

Старата част. В гърлото й се заклещи буца, само като си помисли за това. Минаха през друга зала, която от стена до стена бе обсипана с древно изглеждащи куфари, пълни, по нейна преценка с невероятни неща.

Зали след зали, украсени със статуи, вероятно на по хиляди години. Коридорът, по който вървяха, бе обграден от двете страни с най-невероятните произведения на изкуството, които някога бе виждала. Един от приятелите й, който беше уредник на музей щеше да получи сърдечен удар, ако видеше тези красоти.

Библиотека бе толкова голяма, колкото стадиона в Охайо. Докато минаваха пред входа, очите й се разшириха, когато видя стотици мъже и жени, облечени в роби да работят върху дългите маси. Джъстис небрежно спомена, че работят върху възстановяването на спасените свитъци от библиотеката в Александрия.

Александрия.

Спасени свитъци.

От Александрия.

Едва не припадна на място. За нейно щастие бе силно момиче и само й се зави свят.

Защото, това са само свитъци. Спасени от Александрия. Вероятно това бе най-голямото откритие на изгубени артефакти в. в историята.

В стомаха й сякаш пърхаха пеперуди и тя се насили да мисли за изпитанието, което й предстоеше вместо за свитъци, изкуство и стари вещи. Също така трябваше да внимава да не се препъне, докато Джъстис я влачеше по един безкрайно дълъг коридор, следвайки Конлан и Вен, със скорост, която само атлатите могат да достигнат.

- Хей! Тренирам, също така и тичам, но ме дразните с това темпо. Може ли да поспрем, за да мога да си поема малко въздух?

Джъстис забави крачка, но дори не я погледна. Лицето му бе мрачно, а чертите сурови, точно като на статуите, които подминаваха. Всъщност несъмнено имаше прилика с тях. Гордото, почти арогантно изражение. Елегантният нос и скули.

- Всички тези статуи са на атланти, така ли?

Той спря рязко и Кийли се блъсна с лице в гърба му.

- Хей! Не е зле следващият път да ме предупредиш!

Той се завъртя и я прониза с погледа си.

- На път си да рискуваш живота си, а искаш да обсъждаме статуи.

Тя ахна, когато зърна свирепата синьо-зелена светлина в центъра на черните му зеници. Дори и след като очевидно и двете му същности бяха налице, вече не се чувстваше заплашена. Вече не.

- Ако не си забравил, аз съм учен. Любопитна съм. Рисковете на професията.

Преди Джъстис да й отговори, Вен извика, някъде от около шест метра по-навътре по коридора.

- Идвате ли, или не? Колкото по-скоро приключим с това...

Не довърши изречението, но Кийли не се нуждаеше от преводач. Колкото по-скоро се убедят в думите й, толкова по-скоро ще вземат мерки, за да намерят Звездата на Артемида и да излекуват ума на Джъстис, така че Атлантида да се въздигне и да донесе със себе си мир и малки пухкави зайчета на цялото човечество.