Аз съм пилигрим

Мълчанието се проточи и най-накрая Марси си даде сметка, че нямам намерение да обяснявам повече, и смени темата.

-      Мислил ли си да посетиш дома, в който си отраснал? — попита.

Сега аз се изненадах. Изгледах я, като че ли полудява.

-      Гринич ли имаш предвид? Какво предлагаш? Да натисна звънеца на спекуланта и да му кажа, че искам да разгледам наоколо?

-      Можеш да опиташ, но понеже го видях, не мисля, че по този начин ще се получи - каза тя. - Реших, че може да си видял статията в списание „Ню Йоркър“.

Оставих чашата си с вода и я погледнах въпросително.

-      Местно градинарско дружество показва градината, за да събере средства за благотворителност - обясни Марси. - Ако проявяваш интерес, с Бен можем да те придружим.

Сърцето ми подскочи - да се върна в Гринич? - но не проявих колебание.

-      Не, благодаря. Това е просто къща, Марси - за мен не означава нищо. Мина много време.

Естествено, веднага щом се разделихме след вечерята, купих списанието, а на следващия ден се обадих на градинарското дружество и си купих билет.

На Бил щеше да му хареса. „Двеста долара, за да видиш няколко дървета!? Какво му е на Сентръл Парк?“

Беше великолепна съботна сутрин - слънцето се изкачваше по безоблачно небе, докато се движех по гористите пътища на Кънектикът. Можех да кажа на шофьора на таксито да ме закара до входа на къщата, но исках да походя пеша - реших, че така ще дам възможност на спомените да подишат. Огромните порти от ковано желязо бяха отворени. Подадох билета си на възрастна дама с брошка и влязох.

Изненадващо малко се бе променило за двайсет години. Чинарите все така оформяха тунел над чакълената алея, европейските букове все така придаваха дълбочина на хълмовете, в чиито хладни долчинки рододендроните бяха все така красиви. Някъде към средата на алеята имаше пролука в листака, за да могат посетителите да зърнат къщата за първи път. Идеята беше гледката да стъписва - и винаги успяваше.

Спрях и погледнах отново Авалон. Издигаше се в далечината, фасадата се отразяваше в изкуствено езеро. Дядото на Бил посетил Англия през двайсетте години на двайсети век и отседнал при семейство Астор в „Кливдън“ - техния удивителен хотел в италиански стил на Темза. Върнал се с десетина снимки, показал ги на архитекта си и му наредил да построи „нещо такова, само че по-красиво“.

Къщата била завършена половин година преди Голямата депресия - заедно с Мар-а-Лаго на Марджъри Мериуедър Пост в Палм Бийч - и е един от последните големи американски замъци на двайсети век.

Погледът ми се плъзна по стените от варовик, огрени от сутрешното слънце, и откри трите високи прозореца в северния край. Моята стая - може би ще успеете да си представите как едно момче от моята част на Детройт е възприемало такава стая. Споменът за онези плашещи дни ме накара да сведа очи надолу, към езерото, край което толкова много се разхождах сам.

Под дъбовете видях кея, от който години по-късно Бил ме научи да управлявам платноходка. Като дете беше прекарвал летата в Нюпорт и се беше влюбил в 12-метровите яхти, които се състезаваха за купата на Америка. Един ден се прибра у дома с умалени копия на две от най-прославените яхти, порили някога вълните. Моделите на „Австралия II“ и „Звезди и ивици“ бяха дълги над метър и половина, с платна и рул, и се задвижваха единствено от вятъра и ловкостта на оператора. Един господ знае колко са стрували.