Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
В сърцето си му казах всичко, което не бях успял да му кажа приживе. Казах му, че се е грижил за мен, без да има задължения по кръв или приятелство, и му казах, че ако има рай, там винаги ще има място за човек, който прави това за едно дете. Признах, че каквото добро има в мен, идва от него, но че необятната тъмнина си е моя, и му казах, че мисля за него непрекъснато и че не минава ден, без да ми се ще отново да мога да седна в лодката, за да му дам повод да се гордее е с мен. Поисках прошка, че не съм бил синът, който той толкова силно желаеше. След това потънах в тишината.
Ако някой беше влязъл и ме беше видял да седя така, с наведена глава, щеше да си помисли, че се моля, и сигурно съм останал дълго така, защото се сепнах от звук на цигулка. Двестата долара купуваха не само изискан обяд, но и акомпанимент на камерен ансамбъл. Реших, че вече всички се запътват към тентите. Станах, погледнах миналото си за последен път и тръгнах към вратата.
28.
Слязох по стълбите и тъкмо бях прекосил фоайето до средата, когато я чух.
- Скот? Скот Мърдок? Ти ли си?
Гласът беше познат, но не можех да го свържа с лице. Продължих напред - още няколко крачки и щях да съм в безопасност, да се слея с тълпата, тръгнала към изхода. Още четири крачки. Три...
Ръката ѝ ме улови за лакътя и ме принуди да спра.
- Скот... Не ме ли чу?
Обърнах се и я познах. Носеше червената значка на членовете на комитета и си дадох сметка, че би трябвало да се досетя, че ще е тук - открай време обичаше градините. Това ги свързваше с Грейс и беше основната причина да са приятелки.
- О, здравейте, мисис Коркоран - отвърнах и се усмихнах, доколкото успях. Тя беше майка на Дезмънд, нещастника, с когото бяхме заедно в отбора по скуош в „Колфийлд“. Бях преживял доста неудобства, докато изграждахме отбора в къщата ѝ.
- Не мога да повярвам, че те виждам. Какво правиш тук?
- Ами... дойдох... заради старото време - отговорих.
Погледът ѝ се плъзна по сакото ми и не откри значката с името, която би трябвало да ми е осигурила достъп. Личеше си, че умира да ме попита как съм се промъкнал през охраната, но реши да премълчи.
- Заведи ме до масата за обяда - каза тя и ме улови за ръка. - Ще си поговорим за старото време, после ще те запозная със собственика. Възхитителен човек. - Понижи конспиративно глас. - Знае всичко за пазарите.
Не помръднах и добавих острота в гласа си.
- Не, мисис Коркоран, тъкмо си тръгвах. Видях каквото исках да видя.
Тя ме изгледа и в този момент осъзна, че посещението е било важно за мен.
Усмихна се.
- Прав си. Глупаво от моя страна. Зарежи собственика - ужасен е, честно казано. Жена му е още по-зле и се мисли за дизайнер.
Смехът ѝ винаги е бил крехък, като чупещо се стъкло, и не се бе променил.
Отстъпи назад и ме огледа.
- Изглеждаш добре, Скот. Изобщо не си се променил.
- Вие също, мисис Коркоран - казах и поклатих глава с престорено удивление.
Не ми се вярваше, че го казвам, но тя закима щастливо - ласкателствата и заблудите бяха част от въздуха, който дишаше. Продължихме да се гледаме в продължение на един неловък момент, без никой от двамата да знае какво да каже.
- Как е Дезмънд? - попитах, колкото да прескоча препятствието.
По изпънатата кожа на лицето ѝ премина сянка на объркване.
- Дезмънд ли? Грейс каза, че ти е писала.
Нямах представа какво иска да каже.
- Не поддържахме контакти с Грейс. За какво да ми е писала?
- Такава си беше Грейс - каза тя и положи всички усилия да се усмихне. - Не проявяваше интерес, ако не я засяга лично. Дезмънд почина, Скот.
За момент не можах да включа - той беше здравеняк, винаги се подиграваше с всички... обаче да е покойник? Стори ми се прекалено. Тъй като аз бях аутсайдер, който не говори с никого, а него го мразеха, останалите от отбора по скуош почти винаги ни оставяха да играем двойка и аз повече от всеки друг търпях скандалите му, хвърлянето на ракети и тормоза му.
Майка му ме гледаше и бях благодарен, че не се налага да се преструвам - бях стъписан истински. Самата тя премигваше, за да задържи сълзите - а това не беше лесно предвид многото кожа, която пластичните хирурзи бяха изрязали през годините.