Аз съм пилигрим

Спрях близо до епицентъра, сам сред толкова много саморъчно направени паметници, и сведох глава. Не се молех - не съм религиозен, - нито пък бях особено впечатлен от толкова много смърт. Бях посещавал Аушвиц и Нацвайлер-Щрутхоф, и костницата, останала след Битката за Вердюн, така че смъртта в индустриални мащаби отдавна беше престанала да ме впечатлява. Обаче бях стъписан от толкова много безкомпромисна смелост - може би защото се съмнявах в своята собствена.

Болката и страданието ми бяха познати от много ранна възраст и ясно защо - като малък бях в апартамента, в който убиха майка ми. Не ме разбирайте погрешно - не се страхувам особено от смъртта, но винаги ми се е искало, когато дойде времето, да стане бързо и чисто. Страхувам се да не бъда наранен, както майка ми, да не съм в състояние да спра болката - това беше тайният ужас, който ме очакваше след края на уличното осветление, в тъмното.

При толкова много възпоменания за храбростта на обикновените хора, които още веднъж ми напомниха, че съм човек с недостатъци, когато става дума за кураж, тръгнах към дома. Тогава го видях - бяла дъска на телената ограда, полускрита от завой на пътеката, която много лесно можеш да не забележиш, освен ако не се случи слънцето да проблесне по повърхността ѝ. Под нея имаше доста по-голяма купчина цветя, отколкото наоколо, и това привлече вниманието ми.

На дъската бяха изписани - много старателно - имената на осем мъже и жени, всички със снимки. Надпис отдолу поясняваше, че всички те са били спасени от един човек - полицай от Ню Йорк. Тийнейджърка, чиято майка беше сред спасените, беше направила всичко това в знак на обич и благодарност заради смелостта на един човек. Разказът на момичето изреждаше хора, спасени от полицая, и сред тях бяха: адвокатка с деловия ѝ костюм, борсов трейдър с фотогенично семейство, който приличаше на истински играч, човек в инвалиден стол...

„Човек в какво?“ - казах си. Погледът ми се плъзна надолу и стигна до снимката на ченгето, което беше измъкнало всички тези хора. Разбира се, че го познах - Бен Брадли. Както казах, това беше последното, което очаквах да намеря.

Когато в Париж Бен ми каза, че е бил заклещен в северната кула на Световния търговски център, реших, че е бил там по работа, и толкова. Момичето разказваше истинската история. Бен бил на Фултън Стрийт, когато видял самолетът да удря кулата и фасадата ѝ да разцъфва като зловеща рана.

Когато отломките започнали да валят и всички хукнали да бягат, той закопчал полицейската си значка за яката на ризата, хвърлил якето и хукнал към кулата. Както и за самия Ню Йорк, за Брадли това също бил най-черният миг и най-светлият час.

Пет пъти влизал и излизал от сградата - всеки път се изкачвал по аварийното стълбище срещу вълната хора, които се спускали надолу - опитвал да разбере как би могъл да помогне, кого може да спаси. В един момент стигнал до трийсетия етаж - първите двеста скочили вече били прелетели покрай фасадата - и трябвало да увие ризата около устата си, за да може да диша. При това загубил значката си - единственият начин да бъде идентифициран.