Аз съм пилигрим

-      Блед си - каза мисис Кокрън и докосна ръката ми, за да ме успокои. - Не трябваше да ти го казвам така направо, Скот, обаче не знам по какъв начин бих могла да...

Преглъщаше с усилие и си помислих, че може да се разплаче, но слава богу, успя да се овладее. Вместо това се насили да се оживи.

-      Ами ти? Още ли си в бизнеса с изкуство?

Скръбта не я бе извадила от равновесие - това беше легендата, която създадох за семейство и приятели, когато за първи път заминах на мисия за Дивизията. Юридически не беше допустимо никой да знае за съществуването ѝ, така че разработвах тази легенда с месеци и директорът най-накрая я одобри.

Една неделя пристигнах в Авалон без предупреждение и казах на Грейс и Бил, че ми е писнало от „Ранд“, писнало ми е от проучвания, писнало ми е от самата психология. Обявих, че най-голямото, което са ми дали те двамата, е любовта към изкуството и в резултат напускам „Ранд“, за да започна бизнес с европейско изкуство от началото на двайсети век, като за тази цел ще живея в Берлин.

Като легенда, нищо че го казвам аз, беше добра - даваше ми възможност да пътувам навсякъде из Европа, за да се занимавам с истинската си работа и да прекъсна връзките със старите си познати, докато буквално ме забравят. И очевидно е била убедителна - след толкова много години една жена, приятелка на Бил и Грейс, ме питаше за бизнеса с изкуство.

Усмихнах се.

-      Да, все още гоня картини, мисис Коркоран, все още се боричкам за препитанието си.

Тя погледна кашмирения ми пуловер, после скъпите обувки и осъзнах грешката си - от уважение към паметта на Бил се бях облякъл за случая, както подобава.

-      Подозирам, че е повече от боричкане - каза тя и присви очи.

Не исках да мисли, че фиктивният ми бизнес е успешен, защото хората щяха да започнат да се питат как така не са чули нищо за него, и затова предприех почти революционната стъпка да кажа истината.

-      Имах късмет - отговорих. - Може би вече се знае. Грейс ми остави малко пари.

Тя ме изгледа и каза тихо:

-      Бях готова да заложа всичко, което имам, че не го е направила.

-      Да, понякога се държеше много надменно — отвърнах, — но вероятно все пак е имала някакви чувства.

-      По задължение е било, ако питаш мен - отговори тя рязко. - Вече са мъртви, така че не смятам, че е от значение. Грейс никога не те е искала, Скот, дори и в самото начало.

Каквито и проблеми да съм имал с осиновителката си, не бях очаквал да чуя това така директно. Питах се дали мисис Коркоран не преувеличава и вероятно на лицето ми се е изписало недоверие.

-      Не ме гледай така. Чух я да го казва - около седмица след като пристигна от Детройт. Пиехме кафе ей там. - Посочи към моравата край езерото. - Бил, Грейс и аз те наблюдавахме - бавачката те беше завела до водата, за да гледате лебедите, струва ми се.

Макар и да съм бил много малък, помнех случката - никога дотогава не бях виждал лебеди и си мислех, че са най-красивото нещо на света.