Аз съм пилигрим

В края на краищата от раната ще изникнат нови кули и на тях ще има паметни плочи с имената на загиналите, а после, след по-малко време, отколкото на повечето от нас ни се вярва, хората ще минават край тях, без да си дават сметка, че това е свято място.

В онази тиха неделя обаче гледката на разранената земя беше най-трогващото нещо, което бях виждал: самата пустота на мястото говореше по-красноречиво от всякакъв величествен паметник. Докато гледах от платформата за наблюдение, си дадох сметка, че атентатът се е запечатил толкова дълбоко в умовете ни, че е като бяло платно, върху което всеки от нас проектира най-лошите си спомени.

С разбито сърце виждах яркото синьо небе и горящите сгради, хората, които махат от прозорците за помощ, която няма да дойде, видях ранени да тичат по изпълнените с облаци прах улици, чух тътена от срутващите се небостъргачи и видях как спасителите пишат имената на ръцете си, за да ги разпознаят по-лесно, ако ги извадят мъртви от развалините. Усетих миризмата и го преживях, опитах да кажа някакви тихи думи на онези две хиляди и седемстотин души, които никога няма да напуснат това място. Две хиляди и седемстотин - повече от хиляда от тези трупове така и не бяха намерени.

Цяло чудо, че изобщо някои са били открити. При осемстотин градуса по Целзий човешките кости се превръщат в пепел за три часа. Огньовете в Световния търговски център са достигали хиляда и сто градуса и не са били изгасени с дни.

В Корана е казано, че ако отнемеш един живот, унищожаваш вселена, и пред мен имаше доказателство - две хиляди и седемстотин вселени, унищожени за няколко мига. Вселени от семейства, деца, приятели.

Слънцето изгря и донесе светлина, но не и топлина. Слязох от платформата и тръгнах пеша. Не знаех какво търся - вероятно вдъхновение, - но не се съмнявах, че убийцата е започнала пътуването си към „Истсайд Ин“ много близо до пътя, по който се движех.

Нямаше друг начин да се стигне до хотела - след като самолетът е ударил, пристанищните власти са затворили всички мостове и тунели към Манхатън. Автобусите, влаковете на метрото, пътищата на острова са били или отрязани, или блокирани. Сто минути по-късно кметът нарежда евакуация на целия район южно от Канал Стрийт. За да стигне до хотела, онази жена вече трябва да е била в затворената зона.

Докато крачех, опитах да си представя какво е правила в тази част на града в 9 сутринта, вторник - може би е работела в района, или пък е била туристка, тръгнала към наблюдателницата на покрива на северната кула, шофьор на пикап за доставки, престъпничка, която е трябвало да отиде на среща в някоя от адвокатските фирми? Защо е била тук, не преставах да се питам. Ако отриех отговора, щях да съм изминал половината път.

И макар да нямах представа какво търся, определено не бях подготвен за това, което открих.