Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
Тя вдига рязко ръка, а после мигновено я сваля отново. Но е показала на всички, че копнее да ми удари плесница. Кралицата се изсмива високо, Изабел ми обръща гръб, Ричард свива рамене, покланя се на кралицата, и ме повлича със себе си.
В отсрещния край на стаята някой казва на Джордж, че е имало кавга, и той идва бързо, за да застане до Изабел и да изгледа гневно Ричард и мен. За миг Изабел и аз показваме открито враждата си, втренчени една в друга от двата края на голямата зала: никоя от нас не е готова да отстъпи, Изабел стои до съпруга си, аз — до моя. После Ричард докосва ръката ми и отиваме да бъдем представени на новия граф. Поздравявам го любезно и разговаряме няколко мига, а после настъпва затишие. Обръщам се, не мога да се сдържа да не погледна назад, сякаш се надявам, че тя ще ме повика да се приближа, сякаш се надявам, че можем отново да се сприятелим. Тя се смее и разговаря с една от дамите на кралицата.
— Из… — изричам тихо. Но тя не ме чува, и едва когато Ричард ме повежда да си вървим, ми се струва, че чувам едва доловимия й шепот:
— Ани.
Това не е последната размяна на поздрави със семейството, която предприемам през тази есен, защото трябва да се срещна и със страховитата майка на Ричард, херцогиня Сесили. Отиваме във Фодърингей, яздейки нагоре по Големия северен път към дома й в ясно, слънчево време. Тя се е оттеглила почти в изгнание от двора, омразата й към снаха й, кралицата, води до това, че не присъства на повечето големи дворцови празненства, а когато се присъедини към Джордж за бунта срещу брат му, тя изгуби и останките от обич, които бе успяла да получи от сина си Едуард. Всички спазват външното благоприличие, когато могат; тя все още има къща в Лондон и посещава двора от време на време, но влиянието на кралицата се забелязва ясно. Херцогиня Сесили не е желана гостенка; Фодърингей е отчасти ремонтиран и обзаведен, и й е предоставен като неин дом. Аз съм бодра и весела, яздейки до Ричард, докато той не казва, хвърляйки ми кос поглед:
— Знаеш ли, че минаваме през Барнет? Битката се водеше по протежение на онзи път.
Разбира се, че го знаех, но не бях помислила, че ще яздим точно по същия път, където загина баща ми; където Ричард, сражавайки се заедно с брат си, нагоре по склона при ужасно неравни условия, успя да излезе от мъглата, да изненада войските на баща ми и да го убие. Това е полесражението, на което Миднайт изпълнил последната си голяма задача за своя господар: положил на земята черната си глава и приел меча, забит в голямото му сърце, за да покаже на мъжете, че няма да има отстъпление, бягство и капитулация.
— Ще заобиколим — казва Ричард, виждайки изражението ми.
Той дава заповеди на стражите си и те ни отварят една порта, така че излизаме от пътя, за да заобиколим бойното поле, като яздим през пасищата и през стърнищата на овесените ниви, а после отново излизаме на Големия северен път от северната страна на градчето. При всяка стъпка, която конят ми прави, трепвам, мислейки си, че той стъпва по кости, и си мисля за своето предателство, докато яздя редом със съпруга си, редом с врага, който уби баща ми.
— Наблизо има малък параклис — обажда се Ричард. — Битката не е забравена. Той не е забравен. Едуард и аз плащаме да четат литургии за душата му.
— Наистина ли? — казвам. — Не знаех.
Едва успявам да говоря, дотолкова ме разкъсва вината, че с брака си встъпих в рода на враговете на баща ми.
— Аз също го обичах, знаеш ли — казва Ричард тихо. — Той ме отгледа, както отглеждаше всичките си повереници, сякаш бяхме за него нещо повече от момчета, за чието пребиваване щеше да получава заплащане. Той беше добър настойник на всички ни. Едуард и аз го приемахме като наш предводител, като наш по-голям брат. Нямаше да се справим без него.
Кимвам. Не казвам, че баща ми се обърна срещу Едуард само заради кралицата, заради нейното алчно семейство и лошите й съвети. Ако Едуард не се беше оженил за нея… ако Едуард никога не я беше срещнал… ако Едуард не беше омагьосан от нея и майка й, от тази тяхна могъща смесица от чувственост и вълшебство… но така само бих могла да изпълня цял един живот със съжаления.
— Той те обичаше — това е единственото, което казвам. — Обичаше и Едуард.
Ричард поклаща глава, съзнавайки също като мен чия беше вината, чия е все още вината: на съпругата на Едуард.
— Това е трагедия — казва той.
Кимвам, и продължаваме към Фодърингей в мълчание.
30
_Замъкът Фодърингей, Норт Хампшър, есента на 1472_