Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
— Сто — казах. — Ограничението е деветдесет.
— Качи на сто и петнайсет — каза той.
— Не мога. Опасно е и може да ме глобят.
— Качи на сто и петнайсет — каза пак. Натиснах газта. Имаше две трудности. От една страна, не бях сигурен, че трябва да карам толкова бързо, а от друга, миниванът и той не беше сигурен и си имаше своите колебания и тегоби. Започна да се тресе по начин, който вещаеше скорошен разпад. Останах в крайното ляво платно, макар че все още не бях най-бързата кола на шосето и ми стана криво, че хората ме изпреварват отдясно, но исках шосето пред мен да е празно, защото за разлика от останалите коли, аз не можех да си позволя да намаля. Ето това беше моята задача: да карам и да бъда много нервен. Сетих се, че вече ми се беше случвало да изпълнявам същата роля.
А Бен? Ролята на Бен беше да му се пикае. В началото си мислех, че основната му функция ще е на мрънкач. Че нямаме достатъчно дискове с музика, че всички радиостанции в Орландо са гадни, че само университетското радио ставало, което пък винаги било извън обхват. Но много скоро той заряза тази роля и се предаде на истинското призвание на сърцето си, на истинския си талант, на уникалната си дарба: да му се пикае.
— Трябва да пикая — каза в 3:06. Бяхме тръгнали преди четирийсет и пет минути. Оставаше ни приблизително един ден път.
— Е, добрата новина е, че ще спрем да пазаруваме — каза Рейдар. — Лошата е, че това ще се случи след четири часа и трийсет минути.
— Май ще устискам — отвърна Бен. В 3:10 съобщи: — Всъщност не, трябва да пикая, наистина трябва да пикая.
Всички казахме в един глас:
— Стискай!
— Но аз.
— Стискай!
И беше смешно. Бен повтаряше, че му се пикае, а ние го окуражавахме да стиска. И той се смееше и се оплакваше, че когато се смее, му се допикава още повече. Лейси се протегна и започна да го гъделичка. Той се смееше, виеше и пак се смееше. Аз също се смеех и не падах под сто и петнайсет. Зачудих се дали бе направила нещата така нарочно, за да тръгнем заедно и да се забавляваме. Не се бях смял по този начин от много, много време, от онази нощ, когато трябваше да карам и да бягам и когато пак прекарах часове зад волана на един друг миниван.
Час втори
Все още карах аз. Тръгнахме на север по I-95 към Флорида, близо до плажа, но не съвсем. Имаше много иглолистни дървета, прекалено високи и прекалено тънки, близки до моето телосложение. Но аз гледах пътя, изпреварвах останалите коли, от време на време някоя ме подминаваше, гледах кой е пред мен, кой е зад мен, кой се отдалечава, кой ме доближава.
Лейси и Бен, които седяха един до друг на седалката зад мен, и Рейдар, който беше най-отзад, започнаха да играят на някаква извратена версия на „Познай думата от метафизична гледна точка“. В смисъл, имаха право да виждат само неща, които не могат да бъдат видени физически.
— Виждам, виждам с малкото си око нещо трагикомично — каза Рейдар.
— Начинът, по който се смее Бен с дясната страна на устата си ли? — попита Лейси.
— Не. И не се дръж с Бен така, сякаш е някаква гугутка. Той е противно същество.
— Това е да си гол под тога, с която е трябвало да идеш да си вземеш дипломата от гимназията, и после всички хора от колите, които подминаваш или те подминават по пътя, да си мислят, че си облечен в рокля.
— Не — каза Рейдар. — Това е само трагично.
Лейси се усмихна.
— Ще ти хареса да носиш рокли, ще видиш! Толкова е приятно да усещаш бриза — съобщи Лейси.
— О, сетих се — обадих се аз. — Виждаш двайсет и четиричасова екскурзия с миниван. Комично е, защото тези екскурзии са винаги смешни, а е трагично, понеже газовете от колата ще унищожат планетата.
Рейдар отвърна, че не е това, и продължиха да гадаят в тоя дух. Аз карах, не спирах да се моля да не ми натресат някоя глоба и участвах в „Познай коя е думата от метафизична гледна точка“. Накрая трагикомичното нещо се оказа да не се явиш навреме на завършването си гол изпод взетата под наем тога. Минах покрай някакво ченге, което беше паркирало между двете платна. Даже не минах, направо го издухах. Хванах волана с две ръце. Бях сигурен, че ще ни последва и ще ме накара да спра. Но той не ни последва. Предположих, че се досеща, че карам с превишена скорост само защото наистина ми се налага.