Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
За първи път от седмици бях сигурен в едно: тя е жива. За първи път мислех за нея като за жив човек. Тя щеше да е жива поне още един ден. През всичките тези дни и седмици бях принуден да се концентрирам върху това, което вероятно прави, за да потискам обсебващата мисъл дали е жива, и едва сега разбрах колко съм бил ужасен, колко съм се страхувал, че можа да не е. Но… господи, тя беше жива!
Скочих от стола, кърпата ми падна, карай, зарязах я. Обадих се на Рейдар. Стиснах телефона между ухото и рамото си, докато дърпах някакви боксерки и къси гащи.
— Знам какво значи „хартиен град“. Можеш ли да влезеш от телефона си в интернет?
— Да. Пич, трябва вече да си тук. Сега ще ни нареждат.
Чух Бен да крещи в слушалката:
— Кажи му, че е в негов интерес да е гол.
— Рейдар — казах много сериозно, за да разбере, че става дума за нещо наистина сериозно. — Моля те, виж страницата за Аглоу, Ню Йорк. Намери ли я?
— Да. Чета. Стой така. О! О! Уау! Катскил! Това, което беше отбелязала на картата.
— Да. Така е. Иди на страницата с коментарите. Рейдар, там ли си?
— Мили боже!
— Да, да, знам — крещях в слушалката. Не чух какво ми каза, защото навличах някаква тениска. Но когато сложих телефона на ухото си, го чух да говори с Бен. И тогава затворих.
Потърсих инструкции как най-бързо може да се стигне до там. От Орландо до Аглоу не излязоха никакви резултати, целокупният интернет не беше и чувал за Аглоу, затова опитах с Орландо — Роскоу. Според компютъра, със средна скорост сто и пет километра в час, пътуването би отнело деветнайсет часа и четири минути. Беше два и петнайсет. Имах двайсет и един часа и четиридесет и пет минути да стигна до там. Разпечатах упътването, взех ключа от минивана и заключих входната врата на къщата.
— Деветнайсет часа и четири минути — казах. Бях набрал Рейдар, но Бен бе вдигнал вместо него.
— И какво мислиш да правиш? — попита той. — Със самолет ли отиваш?
— Не, нямам достатъчно пари и е на осем часа от Ню Йорк. С какъв самолет да ида? Така че ще карам до там.
Изведнъж Рейдар взе слушалката.
— Колко часа е до там?
— Деветнайсет часа и четири минути.
— Според кого?
— Гугъл мапс.
— Глупости — каза Рейдар. — Тези програми не изчисляват трафика. Ще ти се обадя след малко. И побързай. Трябва да се наредим след около… сега.
— Няма да идвам. Не мога да рискувам да губя никакво време — казах, но говорех на въздуха. Рейдар се обади след минутка.
— Ако поддържаш средна скорост сто и пет километра в час, ако не спираш и ако вземеш предвид средна натовареност на пътищата, ще ти отнеме точно двайсет и три часа и девет минути. Тоест, ще си там малко след един часа, така че трябва да наваксваш при всяка възможност.
— Моля? Ами…
— Не искам да критикувам — каза Рейдар, — но може би, докато сме на тази тема, човекът, за когото закъснението е хронично заболяване, трябва да изслуша един човек, който винаги е точен. Трябва да се появиш тук поне за секунда, защото, ако не дойдеш, родителите ти ще превъртят от притеснение, когато съобщят името ти, а теб те няма. И също така, не че това е най-важното ми съображение в случая, но само казвам, че бирата ни е в колата ти.
— Както виждаш, нямам време за това — отговорих.
Бен се наведе в слушалката и каза:
— Не бъди задник, ще ти отнеме пет минути.
— Добре, добре — казах, завих на червено и залепих педала на газта за пода. Набираше по-добре от този на майка ми, много малко по-добре. Тръгнах към училището. Стигнах до паркинга за три минути. Не паркирах, просто спрях в средата и изскочих от колата. Докато бягах като луд към салона, видях три индивида в черни тоги. Тичаха към мен. Видях тънките черни крака на Рейдар, фустата му се вееше зад него, Бен бягаше до него по гуменки и без чорапи. Лейси бягаше точно зад тях.
— Вземайте бирата — казах, докато профучавах край тях. — Трябва да говоря с родителите си.
Семействата на завършващите бяха насядали навсякъде в секторите на баскетболното игрище. Два пъти пробягах дължината на игрището, докато открия майка и татко. Бяха седнали към средата и ми махаха. Хукнах по стълбите, вземах по две наведнъж. Докато стигна до тях, вече бях останал без дъх. Клекнах до тях и казах:
— Добре, значи, няма да излизам отпред (учестено дишане), защото (учестено дишане) мисля, че намерих Марго (учестено дишане), и (учестено дишане) трябва да тръгвам, и телефонът ми е включен (учестено дишане), и моля, не ми се сърдете (учестено дишане), и пак благодаря за колата.