Хартиени градове

Час шести

Незнайно защо, но шосе I-95, малко на юг от Флорънс, Южна Каролина, се оказа мястото, което всеки бе избрал да се тренира да кара кола в петък вечер, така че се набихме в задръстване, дълго около десет километра. Колкото и да му се искаше да кара по-бързо, Рейдар едва успяваше да вдигне до 50 километра в час, и то при по-голям късмет. Аз седях отпред и се опитвах да не се притеснявам. За да не мислим за задръстването, започнахме да играем на една игра, която току-що бяхме измислили. Казва се „Този е жиголо“. В тая игра започваш да си представяш живота на хората в колите край теб.

Карахме до една латиноамериканка в стара, очукана „Тойота Корола“. Наблюдавах я през ранния здрач.

— Оставила е семейството си, за да дойде тук — казах. — Пребивава незаконно. Праща пари на семейството си всеки трети вторник на месеца. Има две малки деца, мъжът й е имигрант. В момента е в Охайо. Прекарва със семейството си три или четири месеца в годината, но се разбират много добре.

Рейдар се наведе и я погледна за секунда.

— Господи, Кю! Каква е тая мелодрама? Не е така. Жената е секретарка в адвокатска фирма — погледни как е облечена. Пожертвала е пет години от живота си да учи, но скоро и тя ще вземе адвокатска диплома. И няма деца, няма и мъж. Но има приятел. Малко е непостоянна във връзките си и се страхува от обвързване. Приятелят й е бял и се чувства малко некомфортно с нейния по-буен темперамент и с този поглед над нещата, който вероятно му напомня за „Треска в джунглата“24.

— Има халка — казах. В интерес на истината, Рейдар не можеше да я разгледа, но аз имах възможност да я огледам добре. Беше в колата вдясно от мен. Виждах я през матираните стъкла. Гледаше право напред и пееше с радиото. Толкова много хора! Колко е лесно да забравиш, че светът е пълен с хора, до пръсване. И можеш да си представиш живота на всеки един от тях и постоянно да ги виждаш съвсем погрешно, да си ги представяш такива, каквото изобщо не са. Имах чувството, че това е важна идея, една от онези, които мозъкът ти трябва да приеме много бавно, да се увие около нея като питон и да я смели така, както питонът смила храната си — бавно. Но преди да продължа в тази насока, Рейдар обясни:

— Носи халка, за да не й се пускат перверзни типове като теб.

— Може би е така — усмихнах се аз, взех нагризаното десертно блокче и отхапах. Настана тишина и пак се замислих как можеш да виждаш хората, без да ги виждаш изобщо, мислех за матираните прозорци между мен и тази жена, която все още караше до нас. И двамата бяхме в коли, оградени с прозорци, навсякъде огледала, и двамата лазехме по задръстената магистрала. Когато Рейдар заговори, разбрах, че и той бе мислил по въпроса.

— Интересното в „Този е жиголо“, искам да кажа в самата игра, е, че в крайна сметка разкрива много повече за човека, който прави предположенията и си представя живота на непознатия човек, отколкото за самия непознат човек, чийто живот се опитваш да си представиш.