Дни на кръв и звездна светлина

Тиаго и Тен го положиха на леглото ѝ – дотук с поканата Зузана и Мик да спят на него през нощта – после Тен отиде за гореща вода, за да промият раните. Зири лежеше в безсъзнание и така за него беше най-добре, защото Кару нямаше какво да му даде срещу болката. И откъде да има? Тя не е лечител.

Но... въпреки това беше способна да му помогне; можеше да направи нещо, което нито един лечител не умее – поне на теория. Същата магия, чрез която се съчленяваше нова плът, би могла да слепи и изцери раните. Дори беше възможно да се възстанови мъртво тяло и душата му да се върне обратно в него, но трябваше да стане веднага след настъпването на смъртта, още преди да е започнало разлагането, и то само ако раните не са твърде дълбоки. Тъй като войниците нямаха навика да умират на прага на възкресителя обаче, другият изход бе да се съхрани душата. Освен това Бримстоун твърдеше, че е много по-лесно да се съчлени ново тяло, отколкото да се съшие и сглоби нещо разкъсано и счупено.

Обикновено сравняваше това с поправката на скъсано плетиво; първоначално плетката представлява една непрекъсната нишка, но после тя се къса на много места и навсякъде остават свободни краища от преждата и пропуснати бримки. Скъсаните места могат да се зашият отново, но за това се иска голямо майсторство и много търпение, за да не зейнат отново дупките.

Кару коленичи да огледа раните на Зири. Макар да бяха не по-малко ужасяващи от неговата усмивка, тя усети, че може да ги изцери. Разрезите имаха чисти краища, явно направени с много добре наточено острие, а засегнатите мускули се стигаха лесно, при това структурата им не беше фатално нарушена. Гледката беше ужасяваща, но какво от това?

Тиаго се надвеси над рамото ѝ.

– Това... пепел ли е? – попита.

Кару чак сега осъзна, че наистина е пепел. Черното по устните на Зири беше пепел. Устата му и отвътре беше цялата почерняла.

– Сякаш я е ял – отвърна тя.

– Или е бил натъпкан с нея – мрачно каза Тиаго.

Хранен с пепел?! Кару посегна към ръцете на Зири и внимателно разтвори юмруците му. Когато видя какво са му сторили, от устните ѝ се изтръгна приглушен стон. Дланите бяха продупчени, сякаш е бил разпнат. Лявата беше изцяло разкъсана – от центъра чак до свивката между средния и безименния пръст, като че ли я е изтръгнал от онова, с което е бил прикован. Тя си представи болката и ушите ѝ писнаха. После внимателно положи ръката на Зири обратно върху гърдите му.

– Е, ще можеш ли да ги изцериш? – попита Тиаго.

Кару долови недоверие в гласа му, но не се засегна. Ръцете бяха с изключително сложна структура. В колежа по изкуствата неведнъж ги беше рисувала и описвала в часовете по анатомия: всичките двайсет и девет костици, седемнайсетте мускула, при това само на дланта и... над сто сухожилия.

– Не знам – призна си тя.

– Ако не можеш, кажи го още сега.

Полази я студ.

– Защо? – попита, макар да знаеше отговора.