Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
— Тежко детство — обади се Магнус.
— В известен смисъл — съгласи се Амиранта. — Но пък така се научих да понасям трудностите в живота. Вероятно благодарение на това сега седя тук и разговарям с вас, вместо още преди години да съм украсил с червата си пещерата на някой демон.
— Любопитството ми ме отведе до една пещера на няколко мили от къщурката ни и там, изписани върху камъка, открих руни, оставени от древен шаман. Бях само на десет, но успях да доловя криещата се в тях сила. По това време бях научил някои неща от майка ми, дребни заклинания и врачувания, неща, които не биха направили впечатление никому, и все пак се смятах за малък гений, или поне майка ми казваше така. Братята ми ме намразиха още повече, понеже проявих таланта си толкова отрано. — Той въздъхна. — Както и да е, стоях сам в пещерата и изведнъж започнах да схващам смисъла на изписаното на стената. Не зная дали в онези руни не са се спотайвали някакви древни сили, или вродените ми способности са прозрели отвъд привидното значение, но реших, че съм открил нещо, с което мога да си играя.
— Повиках Налнар и запознанството ни бе доста бурно. — Магьосникът се позасмя. — Той не е зъл, поне не и в сравнение с побратимите си, но подобно на повечето демони може да е непредсказуем и агресивен. За щастие освен това бе доста млад и макар че успя да ми откъсне няколко кичура от косата, в края на краищата го подчиних… Прекарвахме доста време заедно, учейки се да разговаряме — демонският език е почти невъзможен за научаване от хората, без да се прибягва до магия, а по онова време уменията ми в мистичното бяха доста слаби. Виках го веднъж или два пъти седмично и се опитвах да науча разни неща от него.
Пъг и Магнус го слушаха с нескрит интерес.
— Когато Сиди уби майка ни, двамата с Беласко тръгнахме по свои пътища. При последната ни среща той ме обвини за смъртта на майка ни, макар че, сигурен съм, знаеше, че нямам никаква вина. Просто обича да стоварва вината на другите. Оттогава се срещахме няколко пъти и макар че се е случвало да разговаряме, в повечето случаи той се опитваше да ме убие. От близо столетие не съм виждал и двамата си братя.
Магнус и Пъг продължаваха да го слушат внимателно. Истинско чудо бе, че най-малкият брат бе оцелял, като се имаше предвид опитът на Пъг със Сиди.
— След като избягах от братята си, поех по широкия свят, а Налнар, моят дребен приятел демон, бе инструмент в борбата ми за оцеляване. Той е пъргав и хитър, близо две години крадеше разни неща за мен, например сладкиш от някоя витрина, панталони от простор или монета от купичката на просяк. И докато бях сам, той бе единственият, с когото можех да разговарям. От него научих доста неща за демонското царство.
— Спри за момент, ако обичаш — прекъсна го Пъг. — Мисля, че това са неща, които бих искал да чуят и други. — Обърна се към Магнус: — Погрижи се гостите да бъдат настанени удобно и ми съобщи, когато…
Амиранта внезапно се изправи креслото и възкликна:
— Демони!
— Какво? — попита Магнус.
— Къде? — подскочи Пъг.
— Тук, наблизо. — Амиранта стана и завъртя глава, сякаш се ослушваше. Сетне посочи на север. — Нататък. Не са далече.
— Откъде знаеш? — попита Калеб.
Амиранта го изгледа ядосано.
— Повярвай ми. — Обърна се към Пъг. — И са силни. Трябва да идем там. Веднага.
— Не север ли? — попита Пъг.
— Каспар — обади се внезапно Магнус. — Отиде на риба на северния бряг.
— Отведи ни там — нареди Пъг.
— И аз трябва да дойда — каза Брандос и се надигна. — Аз съм единственият въоръжен сред вас и зная да се бия с демони.
— Всички отиваме — отсече Пъг.
Магнус се пресегна, Пъг го улови за ръката, Амиранта и Брандос също протегнаха ръце, а Калеб застана между тях. Щом кръгът се затвори, Магнус произнесе заклинанието и изведнъж се озоваха на скалата над северния бряг на острова.
Каспар от Оласко се бранеше от две ужасяващи червени създания с криле като на прилепи, които използваха, за да отбиват ударите на меча. Беше ясно, че битката се води само от няколко секунди.
— Можеш ли да направиш нещо, Амиранта? — попита Пъг.
— Никога не съм виждал такива демони — отвърна чародеят. — Но имам нещо, което може да помогне. — Той бръкна в кесията си, извади един камък, хвърли го в краката на Каспар и викна: — Бягай към нас!
Каспар бе човек, привикнал към дисциплина. Замахна с всичка сила, принуждавайки чудовищата да отстъпят, обърна се и хукна към Пъг и другарите му.
Демоните се поколебаха за миг, а после от камъка внезапно бликна енергия и се оформи в едва забележима сфера. Двете твари отскочиха назад, през ръба на скалата.