Връхлита страховит легион

— Загрижен съм — призна той.

— Зная. И причината е нашият гост.

Томас кимна и каза:

— Нямам ясни спомени за Ашен-Шугар. Доста неща изникваха в съзнанието ми през годините, но има и празнини. Сред всичките ми спомени за еделите няма елф на име Гуламендис.

— Той е много странен — съгласи се кралицата. — Моределите приличат на нас, но този елф е… различен.

— Долган каза, че ако не били ушите, щял да прилича съвсем на човек.

Агларана се разсмя — приятен музикален звук, който погали слуха на Томас.

— Любов моя, толкова ли дълго живееш сред нас, че си забравил как изглеждат хората?

Той се усмихна.

— Аз съм такъв, какъвто съм. Да, родил съм се човек, но това беше много-много отдавна. Само нашият син Калис разбира какво е да живееш между един и друг свят.

— Благодаря на предците, че Калис намери Елия и синовете й.

— Така е — кимна Томас. — Семейството може да има душа. — Мислеше за своето и как за малко да се увлече по безумието на Властелините на дракони. Жена му и неговият син бяха котвата, която го бе задържала да не се поддаде на ужасяващия гняв и изгарящото желание да властва. Сега синът му имаше същото основание да живее — семейство, което обичаше дълбоко и искрено.

Томас замълча и Агларана зачака търпеливо. След няколко минути, през които двамата се наслаждаваха на близостта си, Томас каза:

— Любов моя, ти управляваш в Елвандар и всички решения трябва да са твои. И все пак, като пълководец, не мога да не се безпокоя.

— Разбирам и винаги съм се вслушвала в съветите ти.

Той се усмихна.

— Винаги?

Тя му отвърна с усмивка.

— Е, в повечето случаи.

В дъното на кралския балкон се появи Акайлия и Томас му махна да се приближи. Старият елф бе водачът на онези, които се бяха върнали в Елвандар от Келеуан. След смъртта на Татар, най-доверения съветник на кралицата и старши сред Тъкачите на заклинания от времето на баща й, Акайлия бе станал старейшина на Съвета на кралицата. Елфът се поклони и каза:

— Ваше величество. Лорд Томас.

— Кажи ни — заговори го кралицата, — какво мислиш за Гуламендис?

Акайлия се настани в издълбаното от монолитно дърво кресло, посочено му от кралицата, и кимна с благодарност.

— Труден въпрос, кралице. Няма съмнение, че той е от народа на елдарите. Не познава древните ни учения, но това е нормално за някой, който не е бил обучен за Хранител на познания или Тъкач на заклинания. Ала когато научих, че е Укротител на демони… — Той завъртя глава. Никой не знаеше каква е възрастта на Акайлия, той бе най-старият жив елф. Косата му бе бяла като сняг, ала в сините му очи блещукаха любопитни пламъчета. — Това, което не ми дава покой, съвсем не са интересите му към тъмните изкуства, защото не е първият елдар, примамен от тази страна на познанието. А по-скоро неговото… поведение.

— В смисъл? — попита Томас.

— Прикрива го добре, но се смята за по-висш от нас. Смята своя така наречен Звезден народ за по-извисен, отколкото са традиционните елдари. — Старецът се облегна назад и въздъхна. — Мисли ни за примитивни и изостанали. Горското изкуство му е чуждо, както и на мнозина окедели, дошли при нас отвъд океана.