Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Беше малко след като се преместих в Ашбъри. Бях дошла да видя Том и да си взема някои неща. Не си спомням какви точно, не бяха важни, просто си измислих повод да дойда и да го видя. Мисля, че беше неделя, а аз се преместих в петък, така че ме е нямало четирийсет и осем часа. Спрях на улицата и се загледах в нея, докато пренасяше вещите си от колата. Местеше се при него два дни след напускането ми. Леглото ни все още пазеше топлината ми. Просто неприлично бързо. Тя ме видя и аз тръгнах към нея. Нямам представа какво съм искала да ѝ кажа – нищо разумно, сигурна съм в това. Спомням си, че плачех. И тя побягна, точно както направи сега. Тогава още не знаех най-лошото, не ѝ личеше. И слава богу! Това щеше да ме убие.
Все още замаяна, заставам на перона в очакване на влака. Сядам на една пейка и си казвам, че е от махмурлука – да не пиеш и капка цели пет дни и после да се наквасиш така, е повече от ужасно. Но знам, че има и още нещо. Причината е в Ана, в чувството, когато я видях да се изнизва така. Чувство на страх.
АНА
10 август 2013, събота
Сутрин
Отидох в Нордкоут, взех си часа във фитнес залата и на връщане се отбих в "Матчес", подарявайки си една много сладка мини-рокля на "МаксМара". (Когато ме види в нея, Том няма как да не ми прости разхищението.) Прекарах една чудесна сутрин, но докато паркирах, видях, че пред къщата на Хипуел има движение. Фотографите непрекъснато се въртят наоколо, но този път и тя беше там. Отново! Не можах да повярвам, когато я видях да изблъсква един фотограф от пътя си. Сигурна съм, че излизаше от дома на Скот.
Бях толкова потресена, че дори не успях да се разстроя. И когато споделих с Том – спокойно, все едно говоря за времето, – той се изненада не по-малко от мен.
– Ще ѝ се обадя – каза той. – Ще разбера какво става.
– Това вече сме го правили – казах колкото може по-мило. – Знаеш, че няма полза.
И споменах, че може би е време да потърсим правен съвет, да направим постъпки и да издействаме ограничителна заповед или нещо такова.
– Всъщност тя вече не ни тормози, нали? – дръпна се той. – Обажданията спряха, не ни е доближавала, не е идвала тук. Не се тревожи, скъпа. Ще оправя нещата.
Той е прав, разбира се, прав е за тормоза. Но това не ме интересува. Тук има нещо и аз няма да си затварям очите. Писна ми да ми казват да не се тревожа. Писна ми да слушам как ще оправи нещата, как ще говори с нея и как тя ще престане да се мотае наоколо. Мисля, че е време да взема нещата в свои ръце. Следващия път, когато я видя наоколо, ще се обадя в полицията, на онази... инспектор Райли. Изглежда симпатична, добра жена. Знам, че Том съжалява Рейчъл, но аз мисля, че е време да приключим с нея веднъж завинаги.
РЕЙЧЪЛ
12 август 2013, понеделник
Сутрин
Ние сме на паркинга до езерото Уилтън. Понякога в горещите дни идвахме тук да поплуваме. Днес просто седим един до друг в колата на Том. Прозорците са смъкнати и топлият бриз подухва през тях. Иска ми се да се облегна назад, да отворя очи и, заслушана в песните на птиците, да вдишвам аромата на бор.
Том ми се обади снощи и поиска да се видим. Попитах го дали е свързано с Ана, с това, че се видяхме на Бленам Роуд, и побързах да обясня, че появата ми там няма нищо общо с тях, не съм ходила да ги притеснявам. Той ми повярва, поне така каза, но все още звучеше загрижено, дори малко тревожно. Каза, че искал да поговорим.
– Моля те, Рач – каза, точно като през старите дни и аз се изплаших, че сърцето ми може да се пръсне. – Ще дойда да те взема, така добре ли е?
Събудих се по тъмно и в пет часа вече бях в кухнята и си правех кафе. Измих си косата, избръснах краката си, сложих грим и се преоблякох четири пъти. И през цялото време се чувствах виновна. Глупаво е, знам, но си спомних за Скот, за онова, което направихме, и съжалих стократно, защото ми се стори, че съм предала Том. Том – мъжът, който пр две години ме изостави заради друга жена. Глупаво е, но мога да преодолея усещането за предателство.
Той дойде малко преди девет. Слязох по стълбите и го видях облегнат на колата по дънки и една стара сива тениска, достатъчно стара, за да помня усещането на плата ѝ върху бузата си, когато отпуснех глава на гърдите му.
– Имам свободна сутрин – ми каза, когато ме видя. – Искаш ли да се поразходим малко с колата?
По пътя до езерото не говорихме много. Той ме попита как съм и каза, че изглеждам добре. Не спомена за Ана, докато не спряхме на паркинга. Вече си представям как докосвам пръстите му, когато заговаря: