Господарят на войната

— И аз се съмнявам. Предполагам, че по-скоро би искала да съм мъртва. Значи мога да пътувам с теб до Кориниум, или да отида в Силурия с кравите християнки. За цял живот съм се наслушала на християнски химни, смятам. А и в Кориниум ще бъде по-интересно, не мислиш ли?

— Боя се, че сте права, лейди.

— Боиш ли се? О, не се бой, Дерфел.

Тя се засмя развеселена и доволна.

— Всички забравяте колко е добър Артур, когато нещата тръгнат надолу с главата. Ще бъде удоволствие да го наблюдава човек. Та кога заминаваме?

— Сега — отвърнах аз, — или веднага щом се приготвите.

— Аз съм готова — живо каза Гуинивиър, — от една година съм готова да напусна това място.

— А слугите ви?

— Винаги ще си намеря други — безгрижно заяви тя. — Тръгваме ли?

Имах само един кон, така че от любезност го предложих на нея, а аз закрачих отстрани. Рядко съм виждал нечие лице да грее като лицето на Гуинивиър в онзи ден. От месеци бе затворена зад стените на Инис Уидрин, а ето че сега яздеше кон на открито, сред свежозелените нови листа на брезовите дървета и под небе, което можеше да гледа без да вижда палисадата на Моргана. Изкачихме се до земния насип отвъд Хълма и щом се озовахме на тази задигната гола земя тя се засмя и палаво ме погледна.

— Какво може да ми попречи да отпраша нанякъде с коня, Дерфел?

— Съвсем нищо, лейди.

Тя извика щастливо като момиче и заби пети в хълбоците на изморената ми кобила, ритна още веднъж и застави животното да тръгне в галоп. Вятърът развяваше червените й къдрици докато тя препускаше свободно през тревата. Крещеше от радост, насочвайки кобилата в голям кръг около мен. Полите й плющяха зад нея, но това не я интересуваше, само риташе коня и препускаше в кръг, докато накрая животното запръхтя с мъка, а и тя остана без дъх. Едва тогава дръпна юздите, спря кобилата и се плъзна от седлото.

— Така ми се вдървиха краката! — изпъшка тя доволно.

— Яздите добре, лейди — отбелязах аз.

— Мечтаех си да пояздя отново някой ден. Да ходя пак на лов. И за толкова други неща. — Тя оправи гънките на полите си и ми хвърли развеселен поглед. — Какво точно ти заповяда Артур да правиш с мен?

Поколебах се.

— Не уточни съвсем, лейди.

— Да ме убиеш ли? — попита тя.

— Не, лейди! — извиках аз, уж удивен от подобно предположение. Водех кобилата за юздите, а Гуинивиър вървеше до мен.

— Определено не би искал да попадна в ръцете на Сердик — смръщи вежди тя, — само щях да го поставя в неловко положение! Сигурно му е минавало през ума да ми пререже гърлото. Арганте трябва да е настоявала за това. Поне аз точно така бих направила, ако бях на нейно място. Мислех върху тези неща, докато яздех около теб преди малко. Ами ако бях решила, че Дерфел има заповед да ме убие? Щях ли да продължа да яздя? После реших, че ти най-вероятно няма да ме убиеш, дори й да ти бяха заповядали това. Той щеше да изпрати Кълхуч, ако наистина искаше да съм мъртва.