Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
И беше права. Той винаги се връщаше. Светът беше пълен с пачаври на кънки, а някои дори нямаха кънки. Някои играеха в ревюта, други чукаха на пишещи машини, трети поемаха палта и шапки, четвърти бяха омъжени за депутати, но той винаги се връщаше. Е, не го посрещаха непременно с отворени обятия и нежна усмивка. Понякога се натъкваше на мълчание, студено като полярна нощ. Друг път — на бяс, който раздвижваше всички сеизмографи на континента. А понякога — само на един добре подбран епитет. Спомням си например един случай, когато двамата с Шефа трябваше да направим малка обиколка в северната част на щата. Завръщайки се, влязохме право в Капитола и там, в тържествената зала, под големия бронзов купол ни чакаше Сади. Ние се насочихме към нея. Тя изчака да се приближим и тогава каза без всякакви предисловия:
— Мръсник!
— Е-е-е, Сади — засмя се Шефа с усмивка на привлекателен коцкар, — нямаш търпение поне да изслушаш човека.
— Ти просто не можеш да ходиш със закопчани гащи, мръснико — каза тя все тъй лаконично и си отиде.
— Тю-у-у — изплака се Шефа пред мен, — този път нищо не съм направил, а виж какво става.
Знаеше ли нещо Луси Старк? Това не мога да кажа. Но съдейки по всичко, смятам, че не знаеше. Дори когато беше казала на Шефа, че ще си събере багажа, причината бе, по думите на Шефа, че той не искаше да даде под съд Байръм Б. Хуайт.
Но тя и тогава не си събра багажа.
Не си го събра, защото беше твърде благородна или твърде добра, или кой я знае какво и не й даваше сърце да го бутне в пропастта тогава, когато според нейните представи той и без това вече падаше в нея. Или бе на път да падне. Тя не искаше да докосне дори с пръст онова блюдо на везните, в което лежеше добре увит пакет нещастие с петна от кръв, избили по амбалажната хартия. Защото съдебното преследване на Байръм Б. Хуайт бе отишло на заден план. Те бяха открили истинската жила: дело срещу Уили Старк.
Не зная дали бяха планирали всичко точно по този начин. Или са се видели принудени да започнат атаката преди определения срок, тоест когато са разбрали, че Шефа не се шегува и те нямат друг избор, освен да отбият неговото нападение. Или пък са решили, че самият бог е предал врага в ръцете им и сега всеки съд ще го осъди за опитите му да подкупва, изнудва и шантажира депутатите, да не говорим за по-дребните закононарушения и злоупотреби. Може би бяха намерили смелчаци, готови да свидетелствуват, че губернаторът е оказвал натиск върху тях. А за това наистина се искаше смелост (или голяма пара̀), защото никой здравомислещ човек не би могъл да повярва, познавайки досегашната дейност на Шефа, че той блъфира. Но очевидно те си въобразяваха, че са успели да намерят или да подкупят такива смелчаци.
Във всеки случай направиха опит и за известно време животът ни се завъртя така, че всичко се сля в кръг. Дълбоко се съмнявам Шефа да е спал макар веднъж в течение на тези две седмици. Става дума за спане в легло. Иначе той, разбира се, успяваше да открадне няколко минути сън на задната седалка на автомобила, който се носеше нощем по шосетата, или на креслото в кабинета, между излизането на един посетител и влизането на следващия. Той се носеше из щата с осемдесет мили в час и надувайки клаксона, обикаляше от град на град, от селище на селище и произнасяше пет, шест, седем или осем речи на ден. Качваше се на трибуната бавно, лениво, сякаш всичкото време на тоя свят бе на негово разположение и просто не знаеше какво да прави с него. Започваше непринудено:
— Народе, както е тръгнало, в столицата ще стане малка мешавица. Между мене и тези хиеноглави, тъпоморди, шкембести кучи синове, дето са се загнездили в законодателното събрание. Знаете за кои говоря. Толкова дълго ги гледам аз тях и такива като тях, че реших да се попрошетам и да видя човешки лица, докато не съм ги забравил съвсем. Ето, така или иначе, вие приличате на хора. И то разумни хора. Независимо от това, което говорят за вас в Законодателното събрание — и получават по пет долара на ден за тия приказки, пет долара от вашия джоб. Казват, че сте гъски, щом сте могли да дадете гласа си за мен и да ме изберете за губернатор. Може и така да е, умът ви може да не сече много. Не питайте мене за това, аз съм заинтересовано лице. Но — тук той изоставяше небрежната поза с понаведена на една страна глава и кос поглед изпод леко спуснатите мигли и изведнъж протягаше напред масивната си глава и ококорваше зачервените от безсъние очи — аз ще ви задам един въпрос. И държа да ми отговорите. Да ми отговорите честно, все едно, че отговаряте пред всевишния. Кажете, измамих ли ви аз? Измамих ли ви? — И преди да са заглъхнали последните му думи, той се накланяше рязко напред с вдигната десница и викваше: — Чакайте! Не отговаряйте, докато не погледнете дълбоко в душата си и не видите истината. Защото истината е там. Не в книгите. Не в законите. Не на парче хартия. А в душите ви. — И в настъпилата тишина погледът му обикаляше бавно тълпата. После: — Кажете сега!