Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Той, разбира се, нямаше да я вземе в леглото си, докато тя не стане жена, но и сега красотата ѝ вече беше зашеметяваща.
И оттук нататък нямаше много време за разговори. Трябваше да се изпълнят един куп ритуали, започващи с появата на шест момичета, носещи глинени гърнета, върху които бяха изрисувани символи, носели късмет на хиндуистите в продължение на хилядолетия — алпаната, свастиката, краката на Буда. Момичетата бяха напълнили тези гърнета с вода от река Ганг и сега ги вдигнаха над главите си и обиколиха сестра ми три пъти. Седмо момиче озвучаваше танца им с раковина. После имаше още ритуали, след това ядене, после още ритуали, като всичко кулминира в шрада — ритуал, който се изпълнява в почит на предците.
А след това дочухме музиката много близо до нас и разбрахме, че младоженецът трябва да е потеглил за булката си, заобиколен от смеещи се и танцуващи роднини. Когато той наистина пристигна в нашия двор, аз хванах Ану за ръка и прошепнах:
— Готова ли си?
Тя кимна и аз метнах дупатата ѝ през главата ѝ, така че напълно да я забуля. След церемонията Ишан щеше да има правото да вдигне тази дупата и да види лицето на жената, която някой ден щеше да стане майка на децата му. За мнозина мъже това е първият път, в който зърват булките си. Но Ишан, разбира се, беше виждал Ану и преди, но техният случай действително беше необичаен на общия фон.
Поведох сестра ми към двора, където вече чакаше Ишан, заобиколен от всичките си роднини. Беше облечен в скъпа коприна от Бенарес, а братята му го бяха покрили с гирлянди. Очите му се разшириха значително, когато ни зърна и като че ли забелязах леки проблясъци на усмивка. А после всички се настаниха на възглавниците, които бяхме подготвили. Това беше началото на един много дълъг ден. Всеки, който някога е присъствал на индийска сватба, може да ви каже, че ритуалите продължават повече от двайсет и четири часа и че даже свещеникът трябва да си почине, преди събитието да се сметне за приключило.
Някъде към изгрев-слънце на другия ден свещеникът приключи и роднините, които бяха останали будни, се присъединиха към уморената, но щастлива процесия от нашия двор до къщата на Шиваджи. Предупредих Ану да влезе и да си почине, тъй като вечерта щеше да има още празненства.
— Ану, довечера е Дивали — напомних ѝ. Тя се омъжваше в най-благодатния период на годината. — Преди вечеря ще се върна тук и всички заедно ще запалим свещите.
Когато отново я видях вечерта, тя се смееше. Очевидно в къщата на Шиваджи имаше много смях. Зарадвах се още повече за сестра си, че ще има щастлив живот тук. А после излязох с мъжете навън, за да запалим свещите и да ги подредим около стените на къщата. Ако бяхте птица и можехте да видите селото ни от небето по време на празника Дивали, щяхте да видите безкрайни поредици от светещи маслени лампи.
Ишан беше осигурил цял сандък с фойерверки и тази вечер ярките пъстроцветни фигури в небето накараха даже баба ни да се усмихне. В края на вечерта обаче беше странно да се прибираме вкъщи без Ану. Но знаехме, че домът на Шиваджи вече е неин дом. Тя никога повече нямаше да живее при баща ни.
Когато стигнахме до нашата къща, татко спря пред вратата и взе ръката ми.
— Смятам да се оженя повторно — написа.
Изобщо не бях шокирана. Татко чака толкова години. Беше крайно време да го направи.
— За коя?
— Авани.
Това вече ме шокира донякъде. В Индия вдовиците много рядко се омъжват повторно. Вярно, че понякога се случва, но е толкова често, колкото сняг през лятото. И въпреки това в дадения случай татко и Авани бяха перфектни един за друг — познаваха се от толкова дълго време. Двете с нея вече не се виждахме толкова често, но имах чувството, че тя изпитва силна привързаност към него. Татко зачака реакцията ми.
— Не знам защо никога досега не ми е хрумвало! — отговорих. А после се сетих още нещо и ще излъжа, ако ви кажа, че това нещо не ми достави огромна радост. — Каза ли вече на дади джи?
— Да. Ядоса се.
Никак не ми беше трудно да си представя крясъците, краченето напред-назад и хвърлянето на разни неща. Но очевидно татко държеше достатъчно на Авани, за да рискува да си навлече гнева на баба.
— Ами на Ану? — продължих да питам.
— Тъкмо тя ми подсказа тази идея!
Тази нощ легнах на стария си чарпай, чувствайки се като съд, пълен със сладка вода. Пълен и преливащ.
Осемнайсета глава
Когато се върнах в Джанси от сватбата на Ануджа, заварих пътя, водещ към Панч Махал, абсолютно пуст. По улиците нямаше никого, не се виждаше дори един чай-валах, продаващ чай. Единственият звук наоколо беше чаткането на копитата на конете ни. При портите на Панч Махал пък нямаше никой, който да отведе конете обратно в конюшните. Един от стражите, които ме ескортираха, остави при конете трима войници, за да ги пазят, а ние останалите влязохме вътре.