Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Седемнайсета глава
Когато баща ми зърна подаръка, който нашата рани беше изпратила за Ану, очите му се напълниха със сълзи. Веднага грабна ръката ми и бързо написа:
— Но как?
Подаръкът на рани щеше да промени завинаги статуса на моето семейство в Барва Сагар. Моето приемане в Дурга дал вече ни беше направило известни. Но отсега нататък щяхме да бъдем считани и за заможни, а на семейството на Шиваджи щеше да се гледа с още по-голямо уважение и отпреди, защото подаръкът на рани в крайна сметка беше предназначен да влезе в неговата къща.
Може и да изглежда странно добър приятел като Шиваджи да изисква от нас зестра, особено след като баща ми му е спасил живота в Бирма. Но в Индия тези неща нямат нищо общо с приятелството — всичко се върти около репутацията. Семейството ти ще се радва на почит и уважение само тогава, когато е успяло да осигури добра зестра на дъщеря си. Всеки съсед, който влезе в къщата ти, както и всички негови деца, и всички деца на децата му ще знаят какво е получил синът ти заедно с булката си. Ако тя влезе в новата си къща с ракла, пълна само с коприна, никой няма да каже после: „Ти чу ли какво е донесла еди-коя си като зестра в къщата на свекъра си?“. По-скоро изобщо няма да повдигнат темата, тъй като какво има за казване за булка, която пристига само с дрехи?
Когато сестра ми научи с какво е била дарена, тя покри лице с ръцете си и се разрида, като от време на време повтаряше:
— Благодаря ти! О, толкова ти благодаря!
— Е, аз не съм сторила нищо — отговорих усмихнато. — Този дар е от рани!
— Но рани дори не ме познава!
— Напротив. Аз непрекъснато ѝ говоря за теб.
— Така ли? — вдигна към мен сестра ми огромните си, подобни на две гигантски езера очи.
Заболя ме, че въпросът ѝ беше съвсем сериозен. Приседнах на леглото до нея и изрекох:
— Ану, та аз никога не спирам да мисля за теб! Само защото съм в Джанси, не означава, че сърцето ми не е тук, при теб! И при пита джи, разбира се.
Но това като че ли не я убеди особено.
— Утре ще бъдеш с мен, нали? — попита предпазливо.
— На всяка крачка от сватбата ти! — обещах.
— Ами утре вечер? — погледна ме уплашено тя. — Пита джи ще ми липсва!
— Да, знам. Пита джи липсва и на мен. Но онова, което ще се случи утре, ще бъде много специално и е нещо, което и пита джи, и аз очакваме с нетърпение от доста дълго време. Ще видиш каква красива булка ще бъдеш! — обещах.
И стана точно така.
В Индия има много брачни ритуали и всяко село ги изпълнява по различен начин. В Барва Сагар ритуалът на сватбата започва от предишната вечер, когато момичетата от цялото село се събират в къщата на булката, за да ѝ помогнат да се подготви. Затова още към шест вечерта къщата ни се напълни с кискащи се деца и съседки. В мига, в който се появи и леля, всички помогнахме на Ану да влезе във вана с ароматни масла, като измихме косата ѝ с кокосово масло, а кожата ѝ изтъркахме с куркума. За украсяване на ръцете и краката ѝ бяха привикани четири майсторки на къната. Те я намазаха внимателно с тъмнозелената паста, а после я инструктираха да не се движи много по време на сън, защото изсъхналата паста може да падне и така да разруши красивите рисунки под нея. На другата сутрин обаче, в мига, в който се събуди, Ану изтърси изсъхналата къна, за да види окончателния резултат.
— Вижте само колко са тъмни! — възкликна една от съседките. — Нали знаете какво казват? Колкото по-тъмна е къната на булката, толкова по-щастлив ще бъде бракът!
Върху бледата кожа на сестра ми къната беше придобила тъмнокестеняв цвят.
После бяха донесени малки сребърни купички с различни пасти. Челото на сестра ми беше намазано с паста от сандалово дърво, пътят в косата ѝ — с червения прах синдур, на устните ѝ беше сложено червило. Но въпреки притеснението беше невъзможно да не се смееш. Сватбите в Индия са весели събития, пълни с много песни, танци и ядене. Вече чувахме и музикантите от двора на Шиваджи от другата страна на нивите. Само след няколко часа те щяха да придружат младоженеца да вземе булката си.
А когато извадих булчинската рокля, всички ахнаха. Беше сари от червена коприна, което бях купила от Джанси, бродирано със златна нишка и инкрустирано с миниатюрни мъниста, които проблясваха при всяко движение. Половин дузина жени помогнаха на Ану да се облече, а когато приключиха, резултатът беше зашеметяващ. С тази рокля, с гривните ѝ от слонова кост и солидната перлена огърлица тя спокойно можеше да мине и за дъщеря на рани.
— Хубава ли съм? — попита Ану.
— О, повече от хубава! Прекрасна си! — възкликнах, а другите жени се отдръпнаха няколко крачки назад, за да ѝ се възхитят. — Ишан ще бъде много горд с теб!