Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Непознатите за мен стражи ми отвориха вратата и аз влязох. В стаята беше тъмно. Рани лежеше на леглото. Лежеше и мълчеше. След време, което ми се стори цяла вечност, тя изрече:
— Искам да ми напишеш едно писмо. Адресирай го до майор Елис — това беше човекът, когото бях зърнала на представлението на раджата преди месеци. — Започни с всички задължителни английски поздрави.
Веднага изпълних заповедта. Така в продължение на известно време единственият звук в стаята беше от писалката ми, докато драскаше по хартията. Когато накрая ме чу, че спирам, рани изрече:
— Пиши му, че ще има друг наследник!
Вдигнах стреснато глава и едва тогава си дадох сметка, че тя плаче.
— Ваше височество…
— Толкова много боли, Сита! — извика тя, раменете ѝ се разтресоха и тя покри очи с ръка. — Дурга да ми е на помощ!
Страхувах се да не кажа нещо погрешно, но когато тя продължи да ридае, осъзнах, че каквото и да сторя, нямаше да има никакво значение. Протегнах ръка и стиснах лекичко нейната.
— Много съжалявам! — прошепнах.
— Знам, че навън има много деца, които играят и се смеят. Навсякъде из Джанси има жени с деца! Шива да ми прости, но защо те да са благословени, а аз — не? — изглеждаше толкова млада и уязвима. Изобщо не беше за вярване, че съвсем скоро щеше да навърши двайсет и пет. — Не е ли ужасно? Представям си просякините навън и завиждам на бедняците, защото имат живи синове!
Стиснах още по-силно ръката ѝ и тя вече се разрева по начина, по който го правеха истински съсипаните от скръб хора — силно и дълбоко.
— Нощем го чувам как плаче — изхълца между две ридания. — Чувам го и в банята — сълзите ѝ рукнаха още по-силно. Едва успя да си поеме дъх, за да довърши изречението: — Чувам го как издава разни звуци. Докато водата тече, го чувам непрекъснато!
Усетих, че аз също ще се разплача, затова извърнах глава към прозореца. Навън градът Джанси беше прихлупен и сив, като старец, превит надве от студ.
— Смятате ли, че в предишните си животи наистина сме извършили нещо лошо? — попитах по едно време. — Да се върнем сега като жени… сигурно това е наказание за някое прегрешение, не мислите ли?
Рани си пое дълбоко дъх, а после още по-силно издиша.
— Смяташ ли, че Дамодар е сторил нещо ужасно в някой свой минал живот, за да умре толкова рано? — прошепна.
— Разбира се, че не! — отсякох.
— Значи наказаната трябва да съм аз.
Тук вече не разполагах с никакъв коментар.
— Шри Рама казва, че всички ние се намираме в постоянно състояние на израстване, че болката е тази, която ни движи напред, която ни променя в нещо друго, нещо, което трябва да станем — рече едва чуто тя.
След това помълчахме още известно време, а накрая аз попитах:
— Да довърша ли писмото?
Рани поклати глава и прошепна:
— Не.
— Каза ли на рани, че я чакаме? — извика Кахини в мига, в който се върнах в стаята на кралицата. — Предложи ли ѝ да ни придружи утре на майдана?
Всички дургаваси се обърнаха, за да чуят разговора ни.
— Сега не беше моментът за това — отговорих.
— Да знаеш, че траурът ѝ ще свърши някой ден! — размаха предупредително пръст към мен Кахини. — И когато това стане, ще те свързва с най-мрачните мигове от живота си!
— Кахини, много подло е от твоя страна да говориш така! — намеси се Сундари. — Нищо чудно, че рани не те вика напоследък.
— Може, ама я ми кажете колко пъти е била повикана Сита от раджата, а? Той е човекът, който управлява това кралство, не рани, независимо колко могъща си въобразява, че е!
Тогава за първи път чух Кахини да говори против нашата кралица.
Вече разполагах с достатъчно пари, за да платя зестрата на сестра си. Щях да добавя към чеиза ѝ и курти на стойност едногодишна заплата. Но докато планирах щастливото бъдеще на сестра си и подготвях булчинската ѝ зестра, аз се чувствах като предателка спрямо скръбта на рани. Затова ми беше двойно по-изненадващо, когато кралицата ме повика в покоите си, за да ми даде дар за Ану.
— Предай моята благословия на сестра си! — изрече, плъзна ръце под плитката си и разкопча огромната си огърлица от няколко реда перли. — Бих искала да я помолиш от мое име да носи това бижу в деня на сватбата си!
— Ваше височество… — запелтечих аз.
— Може да го задържи или да го продаде — както пожелае. Но тази огърлица е за нея!
Когато на следващата сутрин слънцето най-сетне разкъса облаците, аз вече яздех към Барва Сагар, придружавана от седемнайсет мъже.