Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Лиан пак се промъкна покрай скалната стена. За Каран не беше трудно да пропълзи като паяк по натрошения, разчистен от леда склон. Нищо не я тревожеше освен зейналата бездна под нея. Първия път Лиан не можа да улови протегната й ръка, после я стисна и дръпна. Олекна й, че той още има сили. Неволно се притисна в прегръдката му.
— Сега какво ще правим? — попита той нещастно. — Всичко провалих.
Тя допря студените си пръсти до устните му.
— Стига! Имаме още един изход… на отчаянието — прошепна в ухото му. — Една пътека, която навлиза в планините.
— Но нали каза…
— Не бива да ни чуят. Наистина е само за краен случай, но по-добре това, отколкото…
Забързаха се по пътеката. Каран влачеше клона след тях за да изтрива следите. Веднъж се скриха в шубраците от профучалите наблизо уелми. Накрая се върнаха на платото недалеч от развалините и тръгнаха към връх Тинтинуин. Още се стелеше сняг, но не колкото да ги скрие напълно.
— Пътеката започва източно от върха. Дано я намеря. Ще вървим дълго по много трудни места, а и опасни през зимата. Пътеката води на юг към по-високите планини. Прастара е, никой вече не минава по нея. Ако прикриваме следите си или завали по-силно, просто ще изчезнем. Ти как си?
— Ужасно.
По-късно небето се проясни и видяха, че тримата уелми са по следите им, макар и да изоставаха с около два часа. Но по пладне преследвачите скъсиха разстоянието наполовина — с дългите си крака и широките си стъпала имаха предимство в дълбокия сняг. Лиан хъркаше от усилие да не изостава. На всяка крачка му се струваше, че хищна птица го кълве в хълбока. Лицето му сивееше.
— Тази пътека до Банадор ли води?
— Оттук също можем да стигнем до Банадор — измъкна се тя с полуистина.
— Нали снощи каза, че човек не може да носи толкова храна, че да му стигне.
— И за това мисля.
Каран млъкна: знаеше, че уклончивите й отговори само разпалват недоверието му. „Постъпвам с него както Мейгрейт с мен“ — прозря в един миг. По тази пътека можеха да тръгнат или към Банадор, или към Шазмак, скрития в планините град на аакимите. Но не биваше да разкрива тайната и би се престрашила да престъпи забраната само ако бъде изправена пред неизбежна гибел. А дори и тогава би поела прекомерен риск, като заведе чужд човек там.
До средата на следобеда уелмите отново скъсиха разстоянието наполовина. Каран се насочи към обрасли с храсти възвишения. Никак не беше приятно да вървят между драскащите тръни, а и вече не виждаха потерята. Тя продължаваше да замита следите. Все повече се тревожеше за Лиан, който престана да се оплаква и очевидно беше към края на силите си. Всеки миг очакваше да се свлече, но той някак си се влачеше напред.
Стигнаха до приток на планинската река с водопада. Каран поведе по скалите край руслото, където водните пръски бяха стопили снега. По едно време нагазиха в ледената вода; скачаха от камък на камък, без да оставят следи. Накрая и куче не би могло да ги надуши. Вървяха до смрачаване, потоците ги принуждаваха да се отклонят на запад, встрани от нужната им пътека.
Щом се стъмни, спряха за нощувка до един голям камък и събраха бодлив пирен за постеля. Хапнаха сирене, пушено месо и корав хляб от раницата на Лиан — преглъщаха хапките със студена вода. Разбира се, не посмяха да накладат огън. Каран веднага придърпа спалния чувал до брадичката си, но не можеше да заспи.
Пречеше й натрупаната преумора и гневът към Лиан, въпреки че се опитваше да го прикрие. След глупавото си помайване на скалния корниз той се опитваше да бъде сговорчив и полезен, но тя не обръщаше внимание на старанието му да й угоди.
Лиан спеше неспокойно, при всяко събуждане усещаше, че напрегнатата Каран го наблюдава. Реши, че я е страх да заспи, защото не знае какво ще направи той.
Станаха призори, хапнаха малко от сухата храна и пийнаха хладка вода от манерката на Каран — тя бе я държала в спалния си чувал. Разпиляха бурените, за да не личи къде са спали, и потеглиха.
Напредваха твърде бавно в дълбокия сняг, натрупан в долината. От тази страна на планината времето беше още по-лошо: цял ден се сипеха твърди зрънца, които сплъстяваха косите им на ледени кичури. Снегът лепнеше на буци по ботушите им. Каран се поддаде на изтощението и унинието, затвори се в нерадостните си мисли. Как да намери пътя по тези места, на много левги от всяка позната й земя?
На следващата сутрин времето се промени. Вече не валеше, облаците се разнасяха. Лиан вървеше след нея нагоре по склона, без да хленчи, макар да се чувстваше смазан.
Пред тях се изпречи стръмнина от разпадащи се шисти, покрити с кафяви лишеи. Макар че скалните пластове се редяха като наклонени стъпала, не изглеждаха особено безопасни.