Сянка по стъклото

— Съжалявам. Дори още не разбирам какво правя правя тук.

Тя го погледна. Съчувстваше му (колкото и някаква част от ума и да й подсказваше, че той може би злоупотребява с мекото й сърце). Беше объркана. В края на краищата май го харесваше, колкото и да беше смешен.

Сложи ръка на рамото му.

— И аз съжалявам. И аз се набърках в това не по своя воля. Дадох дума и не мога да се отметна.

— С удоволствие ще ти разкажа някоя история… ако искаш.

— Не ми се вярва, че очите ми ще останат отворени до края. По-добре ми кажи как точно тръгна да ме търсиш?

— По заповед на Уистан ме вдигнаха от леглото и ми съобщиха, че съм прогонен. Друг път ще ти обясня причината. После ми предложиха пари и препоръки, за да те издиря и да те съпроводя до Туркад. Отдавна искаше да се отърве от мен и сега му се паднаха накуп удобни поводи.

Каран поумува. Ами да, горе-долу по това време се бе примолила на Уистан насън. Тя ли му бе внушила идеята? Поне й олекна малко, че и друг има роля в сегашните несгоди на Лиан.

— Можел си да откажеш.

— Що за живот като летописец щях да си уредя без неговите препоръки?… — Поколеба се и добави с въздишка: — Нали съм зейн.

— Знам. Да не мислиш, че ме интересува? Но защо си се застоял толкова дълго в Школата?

— Самият аз се виждам по-скоро като летописец и чак на второ място — разказвач. За мен няма нищо по-важно от Преданията, а Школата е най-доброто място да ги изучавам.

— Точно тебе ли им е щукнало да пратят?…

Той не се обиди.

— Уистан си бе втълпил, че плета интриги срещу него и се стремя да го изместя от поста наставник на Школата.

— А ти искаш ли да си наставник?

— Ако исках, вече щях да съм. — Чак сега Каран долови що за железен инат се крие под мекушавата му благост, но след миг гневът му угасна и той пак й се усмихваше. — Но не както си го представя той. Не обичам хитрините. Нямах желание да бъда наставник, но доста прекалих с осмиването на Уистан в кръчмите. Правех го с удоволствие, защото той е коварен дребнав вкиснат дребосък, който мрази всички, а дори и себе си. И всекиго мери със своя аршин. Хората се събираха на тълпи, за да се посмеят, и той се уплаши за поста си.

— Имало е защо — вметна Каран.

— Знаеш ли, в Тулин още малко оставаше да се откажа да те търся, но ти ме намери със съзнанието си. И оттогава някак си те опознах. Стори ми се толкова отчаяна… Не можех да те изоставя.

Ето ти още една изненада… Настроил се бе така към нея след краткия досег на умовете им? Какво ли би помислил, ако го бе зарязала на тясната пътека над пропастта?

— Все си мисля, че и преди съм те виждал… — Той се наведе да погледне лицето й отблизо. — Червенокосата жена сред слушателите, когато за пръв път разказах Преданието за Възбраната! Но в онази порутена крепост ти ми каза, че не сме се срещали.

Каран се засрами.

— Ами ти беше много досаден. Пък и наистина не се запознахме тогава. Ти изобщо не подозираше коя съм.

— Но и тогава ме достигна със съзнанието си! Случи ми се за пръв път. И тогава… зададе въпроса, който преобърна живота ми.