Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Ето ти едно правило на планинаря — промълви Каран. — Когато можеш, следвай билото, а не долината. Носиш ли въже?
Лиан завъртя глава.
— Оттам май ще е по-лесно. — И посочи полегат наклон с по-широки стъпала.
— Вярно. Ако паднем, шансът да се пребием е по-малък.
Катеренето се оказа мъчно, защото мократа скала се трошеше под краката им. Веднъж-дваж Каран дори се зарадва, че Лиан е наблизо — повдигна я, когато се протягаше да хване следващия ръб над главата си, освободи раницата й, закачила се в някакви трънаци, подпря я да изпълзи през ръба на последната отвесна канара. И тя на свой ред му протегна здравата си ръка, за да го издърпа. И видя, че челото му лъщи от пот.
— Откакто се помня, ме е страх от високото — призна той и избърса влажните си длани в панталона.
Каран се престори, че гледа на юг, където планината се издигаше още по-нависоко. Очевидно не бе напълно лишен от смелост — която обаче щеше да бъде подложена на безмилостно изпитание преди края на това пътешествие.
Следобеда на третия ден вече пъплеха по западния склон в подножието на връх Тинтинуин и се насочиха към нацепените скали на юг. За тези неприветливи и трудно достъпни места дори нямаше сказания, които Лиан да знае. Преследвачите им не се мяркаха никъде и Каран си позволи плаха надежда, че са се отървали от уелмите. Към края на следобеда слънцето се показа иззад облаците, от северозапад повя топъл вятър и дори им стана горещо в дебелите дрехи.
— Ту сняг, ту дъжд, а сега и това — промърмори Лиан. — Зимата позакъсня тази година.
— Късната зима е сурова. Не приказвай така, че ще съжаляваш.
Тук скалите бяха застинали във всякакви извивки, след като ги бе избълвала планината. Почти на всяка крачка трябваше да избират откъде да минат. Търсеха пътеката на юг, но Каран не я откриваше и ставаше все по-сприхава.
— Не трябваше ли да тръгнем натам? — посочи Лиан обратно, на север.
Объркваше се безнадеждно в посоките.
Тя изобщо не го удостои с отговор. Ама че нещастник! След съня на пресекулки през последните три нощи изтощението не й позволяваше да мисли свързано.
Вятърът стихна, налегна ги влажен задух.
— Май е време да си намерим закътано място за нощувка — подвикна след малко Лиан. — Времето се променя.
Каран се огледа. Провираха се по южния склон. Пред тях имаше островче от дървета между хаотично стърчащите скали и втвърдени лавови потоци. Тук-там се бяха образувала и кухини, които подмамваха, но се оказваха запълнени с чакъл. Макар че на север небето оставаше ясно, от югозапад напираха в стена зеленикавочерни облаци, под които неспирно са кривяха и пресрещаха мълнии.
— Ето нещо по-удобно. — Лиан посочи малък чернеещ отвор в скалата.
За малко не го бяха подминали заради избуялите наблизо храсти.
— Донеси дърва, аз ще запаля огън — отвърна Каран, за да надвика тътена на гръмотевиците.
Със здравата си ръка събра пожълтяла трева и съчки. Лиан хукна към дърветата и започна да кърши сухи клони. Настъпващите облаци погълнаха залязващото светило и ги обгърна плътен сумрак.
Въпреки тесния си вход пещерата беше широка десетина разкрача и висока към два. Не се знаеше докъде продължава. Каран накладе димящо огънче на няколко крачки от дупката. Отдавна не смееше да използва светлика — опасяваше се уелмите да не я намерят по него. Запали стиска клонки вместо факла и огледа внимателно тунела. Стените му приличаха на мътно стъкло. Извиваха се нагоре ту рязко, ту плавно и криволичеха. Нататък корените на дърво бяха пробили тавана и образуваха жилава завеса. Бели паяци и други слепи гадинки се разбягваха от светлината. Стотина стъпки по-нататък въздухът беше застоял, имаше следи от прилепи. Рухнала скала препречваше пътя.
Каран се върна и отвори раницата на Лиан да види какво имат за ядене. Разпиляха се множество пакети, увити в промазан плат, повечето все още сухи. Дали пък сред това богатство нямаше и истински чай? Тя отвори един и го подуши. О, да! Хубав сорт, отглеждан по хълмовете над Чантед. Боклукът, който бе успяла да си купи в Хечет, беше от твърдите листенца на някакъв пустинен храст и нагарчаше неприятно.
Бурята ги връхлиташе; съвсем притъмня. Лиан още се бавеше навън и тя нямаше дърва за огъня. Изпълзя през отвора и се загледа към дърветата. Щом блесна следващата мълния, забеляза Лиан — бе отсякъл едно изсъхнало дръвче със сатърчето и сега се напъваше да го довлече по камънаците. Озърташе са през рамо към небето. Каран също погледна нагоре.
— Зарежи дървото! — кресна му, уплашена за него, но гръмотевицата заглуши гласа й.