Сянка по стъклото

— Виж, мъжът се кани да прекоси реката.

Двамата уелми се хванаха за ръце, завъртяха се и жената помогна на мъжа да се хвърли във висок плонж, с който той стигна до един стърчащ над пяната камък. С още два уж тромави, но огромни скока уелмът се озова насред реката — бе двойно по-широка от предишния ден. Жената му подвикна, той й махна с ръка и се метна във водата със събрани пред главата ръце. Течението тутакси го погълна. Лиан се блещеше — не бе забравил какво бе преживял. Една ръка замахна над повърхността и се скри. Жената се бе вторачила в реката. Далеч надолу уелмът се изтръгна от потока и се измъкна на камъните. Изправи се замаяно, махна още веднъж на жената и тръгна към развалините.

Жената спокойно се отправи обратно към хребета.

— Ама че храбър плувец! — възхити се Лиан. — Ей такива гледки радват душата на разказвача! Вече съчинявам сказанието.

— Докато се хвалиш, не забравяй, че ни е смъртен враг — намръщено промърмори Каран. — А тя отиде да чака при пътеката за надолу.

— Днес бездруго не бихме могли да минем на отсрещния бряг.

— Не и тук — съгласи се тя, — но нагоре по течението може би има безопасен брод. Сега единствената ни надежда е да се прокраднем покрай другите уелми и да слезем от източната страна. Нямаме големи шансове.

— И те ще ни чакат.

— То се знае. Но има и втора пътека. Тоест някога е имало. Слизането ще е трудно.

От небето се стелеше рехава снежна пелена. Заобиколиха от юг развалините, където уелмът вече претърсваше. Скоро на кухия му протяжен вик, каквито Каран бе чувала из блатата, се отзова по-пронизителен крясък. Лиан потръпна — спомни си за Гайш и опрения в гърлото му нож.

— Търсят Идлис — изсумтя той.

— Може би са го намерили и вече търсят нас.

Във все по-гъстата виелица се отклониха към самия край на платото.

— Какво си намислила? — попита Лиан.

Каран набързо му обясня:

— Недалеч оттук склонът се спуска към някогашния мост. Има пътека, която криволичи чак до водата. И там можеш да се прехвърлиш на другия бряг, но не когато реката е придошла. Има обаче и по-стара пътека по отсрещната страна. Видях я вчера, само че беше много късно да тръгна по нея. Уелмите може и да не я знаят. Ето, стигнахме.

Поведе го към втория скат, пропадащ към Тулин. Той беше много по-широк и заравнен за прокарването на пътя още във времената на по-топъл климат, когато земите около изоставената крепост били гъсто населени. Макар че по пътя растяха бурени, вятърът издухваше снега и двамата напредваха бързо. В сумрака пред тях се очертаха два черни каменни стълба — като навъсени пазачи. Нищо друго не бе останало от моста, простирал се някога над урвата.

— Пътеката започва ей там, до дясната колона — посочи Каран. — Извадихме късмет, никой не ни дебне тук.

В същия миг иззад колоната се подаде висок уелм — Идлис с омотана в изцапани бинтове глава.

— Назад! — извика Каран, обърна се и побягна по пътя.

Лиан се заклатушка след нея, притиснал ребрата си с ръка. Озърна се — Идлис не мърдаше, може би бе получил строга заповед да не напуска поста си. Мятащите се снежинки го скриха, след миг мощен крясък отекна от зъберите и склоновете на долината.