Сянка по стъклото

— Самохвалко си — лукаво подхвърли Каран. — Но какво ли да очаквам от разказвач? Хайде продължавай.

— В преданията обаче няма нищо за Огледалото — нито с това название, нито с други. Защо е така, щом предметът е толкова древен? Защо не е отбелязан от летописците? Трябва да знам. Това ме измъчва.

— Може би летописците, съставили Преданията, са имали сериозни подбуди да не го споменават.

— Не е изключено, само че са описани подробно други любопитни, забележителни и крайно опасни неща.

Каран реши да смени тягостната за нея тема.

— Ти как попадна в Чантед? Известно ми е, че зейните отдавна не живеят в Мелдорин.

— Вярно, макар че винаги ни тегли насам. Повечето сме в Джеперанд, бедна земя далеч на изток. Едва ли я познаваш.

— О, познавам я — тихо отвърна Каран.

Той продължи, сякаш не я чу:

— Разположена е на север от Уан Баре — Планините на гарвана, и западно от страната Крандор. И до ден-днешен не възприемаме Джеперанд като свой дом, нищо че живеем там от почти хилядолетие. Безплодно място, обрасло с трънаци, а откъм Сухото море неспирно духат солени ветрове. Но ние вече нямаме друг дом.

Каран се облегна и затвори очи прехласната. Какъв прекрасен, богат, сгряващ глас… Готова беше да го слуша цяла нощ. Лиан се обърна усмихнат към нея, видя затворените й очи и млъкна.

— Не спирай — помоли тя. — Разкажи ми историята на зейните.

— Историята на зейните! — прихна той. — И цял месец няма да ми стигне. А ти трябва да се наспиш. Ще нахвърлям най-важното набързо. В отдавна отминали столетия сме живели в имперските земи на Зайл. Тогава не е бил само западащ град насред пустош. Цял Мелдорин е принадлежал на Зайл! Зейните били малоброен народ — проницателни книжници с взор, обърнат навътре. Такива сме си и сега. Обща наша слабост, от която не съм свободен и аз.

— Значи взор, обърнат навътре, а? Ти? Защо ли мисля, че по-скоро си приличал на разгонен пръч? Кое ли момиче в Чантед е устоявало на този твой глас?…

Каран се засмя, но Лиан се почувства неловко.

— Ако се вярва на някои сказания, мнозина от учените мъже не са били чужди на похотта. — Сети се за Тандайи, която бе останала в Чантед. Какво ли правеше сега? Вероятно залягаше над преданията в библиотеката. Колкото и дълго да беше приятелството им, лицето й вече избледняваше в паметта му. — Исках да кажа, че просто сме били недалновидни в борбите за власт. Както и да е… Тъкмо зейните основали Голямата библиотека в Зайл, съхранила се и до днес, въпреки че империята е забравена. Прадедите ми се увлекли по жаждата си за знания и Рулке ги покварил през войната в епохата на Прочистването. Платили прескъпо за съюза с него — след затварянето на Рулке в Нощната пустош малцината зейни, оцелели от клането, били прокудени. Скитали сме се много години и навсякъде ни мразели и охулвали. Още ни парят спомените от онези времена.

— Каква е била уговорката ви с Рулке? — сънено попита Каран.

— За жалост не мога да ти обясня. Знам само, че кароните влезли в сблъсък с аакимите, които създали своя защита, опустошаваща съзнанието. Кароните не успели сами да измислят как да се опазят. Открили обаче, че зейните единствени в Сантенар имат вродена устойчивост. И помогнали на моите предшественици да разгърнат тази своя дарба. Зейните не се интересували от нея, но неудържимо ги привличали знанията, които притежавали само кароните. Отначало дарбата била Дарът на Рулке, а по-късно — Проклятието на Рулке. Тя е клеймото, отличаващо ни като зейни. Всички дарове на кароните водели до съсипия. Вече няма значение — с всяко столетие дарбата чезнела, сега малцина дори подозират, че я имат.