Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Отдръпна се рязко и неволно пренесе цялата си тежест върху счупената китка. Подскочи, опомни се и трескаво се заозърта за оръжие. Наоколо нямаше клони или дънери. Затова пък камъни се намираха в изобилие. Напъна се да помръдне един, втори, но се оказаха прекалено тежки. А, ето и откъртен къс. Вдигна го и се изтътри до ръба.
Идлис беше само на три разтега под платото. Тя си спомни как по тялото му изскачаха мехури от лъчите на слънцето и се смути. Колкото и страшен да й се струваше, все пак беше човешко подобие. Не знаеше какво да направи… но той пълзеше към нея. Очите му отразяваха студената светлина.
Той я видя и се ухили като вълк. Каран се сепна. Идлис може и да приличаше на човек, но си оставаше враг. Надигна се и пусна камъка върху него. Прицели се точно — но той се отдръпна в последната частица от секундата. Камъкът забърса слепоочието му, отскочи от рамото му и пропадна в мрака. Идлис се олюля, задържа се с една ръка. Лицето му се кривеше.
Каран го чакаше да падне, не искаше да повярва, че още може да се е вкопчил в скалата след такъв удар. Но той се напрегна, прокара длан по очите си, сякаш махаше нещо от тях, и пак се закатери. Тя беше потресена — и от постъпката си, и от неуспеха. В следващия миг побягна.
Вратата зееше, както я бе оставяла, и все пак от жаравата вътре беше по-топло. Дългият клон бе изгорял, беше останала само ивица пепел и въгленчета по пода. Раницата й беше недокосната, Лиан си лежеше на камъните. Каран пипна челото му — пареше. Той отметна ръка и смънка неразбираеми думи.
Тя залости вратата и сложи дърва в огъня. Взе сатърчето, притисна се в една плитка ниша зад вратата и замря. Пращенето на клоните в пламъците постепенно стихна. Нощта отминаваше.
16. Страх от високото
Лиан се замята в съня си със странни приглушени вопли и тя сложи хладната си длан на челото му. Той млъкна. Вятърът също стихна до шепот, после се възцари пълна тишина.
Отвън долетя издайнически звук — хрущене на камъче под подметка. След малко нещо пак изчегърта. Идлис беше пред вратата. Напъна я и тя поддаде един пръст навътре. Каран настръхна.
Идлис се засили, връхлетя с цялото си тяло и вратата отлетя към стената. Той залитна напред в слабо осветеното помещение, едва се задържа на крака.
Лиан подскочи, извика от ужас, оплете се в одеялото и падна. Уелмът се хвърли върху него, затъркаляха се по пода, удряха се слепешком. Лиан кресна от болка.
Каран изскочи от нишата, халоса Идлис зад ухото с тъпото на сатърчето и той се просна безмълвно върху Лиан. Тя го смъкна от полуудушения разказвач, сложи дърва в огъня, за да вижда по-добре, върза ръцете и краката на Идлис и ги съедини с въже зад гърба му. Натика в устата му дървесна кора и го завлече в ъгъла. Не можеше да свикне с отвратителния допир на кожата му.
Лиан седна зашеметен. Каран стоеше над него задъхана, с подивял поглед.
— Ти ми спаси живота! Бях заспал. Откъде се взе този?
— Изпълзя по канарата. Помисли те за мен.
Лиан се опули.
— А ти защо не ме събуди?
— Не ми се вярваше, че можеш да помогнеш. Стига вече — време е да тръгваме. Щом той преодоля такъв склон въпреки леда и тъмата, нищо чудно другите да го последват. Няма как, ще дойдеш с мен.
Той кимна примирително.
— Не бива да обсъждаме нищо тук — добави Каран. — Другите сигурно ще успеят да изкопчат от него какво сме казали, макар че сега той е в несвяст. — Тя припряно прибираше вещите си в раницата. — Как се чувстваш? — подхвърли му през рамо. — Дано си по-добре.
Лиан се усмихна плахо. Всъщност се чувстваше твърде зле, но искаше да тръгне с нея.
— Доста по-бодър — заяви колкото можеше по-наперено. — Само да хапна нещо топло и съм готов да вървя ден и нощ.
Каран се взря изпитателно в него, докато той се обличаше. Дрехите му бяха почти изсъхнали. Тя клекна до Идлис и опипа главата му. Тилът му беше подпухнал и окървавен, отстрани на челото имаше превързана надве-натри огромна цицина.
— А с това как се е сдобил? — почудя се Лиан.
— Пуснах му един камък, докато се катереше — обясни Каран — Провървя му. Но май ще съжалява, че е оцелял, когато спътниците му го намерят тук. Изпий това. — Подаде му канче с остатъка от супата.
Докато Лиан я изгълта. Каран вече беше до вратата.
— Как тъй ще го зарежеш жив, за да ни подгони отново? — стъписа се той.
— Ти можеш ли да убиеш безпомощен човек, та ако ще и да е уелм? Аз не мога. Стига ми и срамът, че стоварих камъка на главата му.
„Три пъти го пощадих — мярна се в главата й. — В Банадор щяхме да кажем, че това е поличба, и дори враг би сметнал, че ми е задължен…“