Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Потънал в мислите си, не забеляза, че тя е излязла. Заслуша се във вятъра, свирещ из пролуките на порутения покрив. Понякога въздушните течения се завихряха, караха пламъците да подскачат и пръскаха искри из стаята. Той се огледа. Малката раница на Каран бе оставена в ъгъла. Дали не държеше Огледалото там? Изкушението пак го загриза. Седна обаче твърде припряно и го прониза толкова остра болка, че извика. Налагаше се да почака.
Предпазливостта му послужи добре, защото само минута по-късно тя отвори вратата с ритник и довлече вътре голям клон.
Насече клонки с едно сатърче, натроши ги и ги хвърли в огъня. Навря в пламъците и дебелия край на големия клон, който се простираше чак до средата на помещението.
Лиан скоро се унесе в тежкия сън на пълното безсилие със сгъната под главата му дреха на Каран за възглавница. Тя пак седна на раницата си и загледа играта на светлини и сенки по стената. Понякога се надигаше и пробутваше клона още малко в огъня.
Ако успееше да мине през прохода и да стигне до Банадор, щеше да намери по-голяма безопасност в родните си земи, но на единия път нататък я причакваха уелмите, на другия пречеше придошлата река. Как можа точно накрая да им позволи да я натикат в такъв капан? И какво ли замисляха сега? Щяха ли да се опитат да я сварят неподготвена в ранни зори, или щяха да дебнат да тръгне към прохода? Имаше ли начин да се възползва от неочаквания „подарък“, който й бе натресла съдбата?
Лиан се въртеше и пъшкаше. Дори в съня си изглеждаше окаян и безпомощен. Защо човек с толкова оскъдни умения бе положил толкова усилия да я намери? И това ли беше капан? Какво щеше да направи, ако я бе сварил заспала?
Тя се изсули през вратата и закрачи през разрушената зала. След бурята небето се бе прояснило, но от запад напираха още плътни облаци. Сред развалините вятърът бе струпал преспи с фантастични форми. Каран отиде при ниската стена до ръба на платото.
Опря гръб в зида, за да се скрие от вятъра, но въпреки това мръзнеше. Лиан от Чантед… Лиан зейнът… Казваха, че гласът му е като ангелска песен. И тя се убеди колко верни са тези думи, когато чу сказанието му. Вярно, че се отнесе с него ненужно жестоко, но как да се държи другояче? Неговият глас нямаше да я отведе у дома.
По звездите определи, че е настъпил десетият час. Чуваше се само съскането на повеите и шумоленето на изсъхнали листа по храстите над пропастта.
„Ако го зарежа, може би ще спечеля половин ден, докато се разправят с него. Проклет да е! Не съм го молила да идва. Не, лъжа сама себе си… И онзи ден, и вчера го призовах. Но уелмите би трябвало да проумеят веднага, че той няма нищо общо… О, не. Ще го разкъсат, за да изтръгнат от него какво знае за мен. Може и да го погубят ей така, от злоба, защото ще го помислят за мой приятел. Значи съм длъжна да го закрилям“.
Прихна. Тази иронична промяна на ролите им би трябвало да е забавна и за разказвач като него.
„Що за глупачка съм, та бих влачила и такъв безполезен товар! Но как да го оставя в ръцете им?“
Далеч под нея в огромната плоска паница на долината звездната светлина блещукаше по реката — извита сребърна ивица. Лъщяха бели петна сняг и лед, тук-там тъмнееха горички. Платото се губеше от погледа й на изток и на запад. Над него се издигаше тромавото туловище на връх Тинтинуин.
Пак се загледа в долината. Мъчеше се да подреди мислите си. Заздравяващите костици в китката й боляха от студа. И както рееше поглед по стръмния склон, тя осъзна, че там нещо се движи. Кой би дръзнал да пълзи нагоре в тъмата по коварния лед?
Да, нямаше грешка. Дотам имаше петдесетина разтега, дори по-малко. Някой упорито се катереше по почти отвесната канара. Къде ли бяха другите? Огледа се навсякъде, но виждаше една-единствена фигура. Щом преследвачът се добереше до платото, веднага щеше да ги открие по дима от огъня. Нямаше време за бягство — Лиан дори не беше облечен. Нямаше обаче и добро скривалище в развалините.
Понечи да се втурне съм Лиан, но спря, надигна се на колене и пак надзърна над ръба. Силуетът се промуши под един гладък скален навес и колебливо опита да пропълзи първо наляво, после надясно. Накрая явно намери къде да се хване и продължи нагоре. От време на време Каран виждаше блясъка на вдигнати към платото очи. И тя се катереше изкусно, само че не би се престрашила на такова изкачване без въже и клинове. Кокореше се втрещена от майсторството на противника си. Вече беше само на някакви си десетина разтега под нея, вече можеше да различи бледите му черти и оголените зъби. Идлис!