Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Каран откърши един клон от някакъв храст и се зае да заличава следите им.
— Това няма да помогне — сприхаво възрази Лиан; болката в ребрата му беше непоносима.
Каран свърна в сухите шубраци и се смъкна към почти отвесния червеникав склон.
Не беше лесно да намери старата пътека под снега. Най-сетне тя като че ли я откри — несигурен корниз, изсечен в скалата, отрупан с камъни и сняг и заледен. Запристъпваха внимателно. Заради страха си от височините Лиан забрави за раните си. Викът на Идлис проехтя пак. Ако уелмът застанеше на ръба и погледнеше надолу, щеше да ги види, защото вече не валеше.
— Хайде! — Каран дърпаше Лиан за ръката. — Ще ни настигнат.
Той се стресна и се помъчи да върви по-бързо. Беше го страх, че всеки момент ще падне. Стигнаха до ледено петно.
— Не се мотай де!
Лиан нерешително стъпи върху леда, кракът му се пързулна и той се просна по гръб. Понечи да се задържи с лявата ръка, но пръстите му само дращеха по леда. С падането си повлече и Каран и тя падна на колене. Успя обаче да запъне единия си ботуш в някаква пукнатина и да се задържи.
— Съжалявам… — вайкаше се Лиан.
Каран опипваше китката си и се мръщеше.
— Не си виновен ти. Нямаше смисъл да те карам да бързаш. Тази пътека е по-коварна, отколкото си си мислех.
Пак огледа леда — заемаше цялата ширина на корниза и продължаваше три-четири крачки. Опасно за нея и гибелно за Лиан.
— Какво ще кажеш да мина напред и да опъна въже, за да се задържиш?
И това не му харесваше, но не искаше да я бави.
— Да опитаме — съгласи се той неохотно.
— Добре. Мирувай тук.
Каран върза единия край на въжето за як корен, омота другия примка около кръста си и бавно запълзя по леда, като сечеше със сатърчето. Мина по опасното място и закрепи въжето и там.
— Сега ще се справиш ли?
— Да, струва ми се.
Лиан се вкопчи като удавник във въжето и направи първата страхлива крачка. Преди втората Идлис ревна силно и настойчиво точно над тях. Лиан извъртя глава и го зърна: уелмът се бе вторачил отгоре в двамата. И Каран вдигна глава. Никой не отвърна на призива, но не се знаеше дали и другите не идват. Изведнъж Идлис излезе от вцепенението си, натисна с рамо един голям камък, каквито имаше немалко по ръба, и го разклати.
— Лиан… — ахна Каран.
Не смееше да го подканя, но знаеше, че разполага с броени секунди да мине по леда.
Той плъзна крака малко по-напред и застина. Не можеше да откъсне поглед от камъка над себе си. Идлис се напъваше, пъшкаше и полека го накланяше. Лиан не мърдаше, макар да знаеше, че камъкът ще се стовари точно върху него. Ако затичаше, щеше да изпревари уелма — но той се тътреше.
Камъкът се изсули от ръба.
— Върни се! — изпищя Каран в последния миг и той отскочи назад.
Тежкото парче рухна върху корниза там, където бе стоял преди секунда, отскочи, удари се много по-надолу и предизвика свличане, чийто грохот се проточи безкрайно.
Лиан отмаляло се свлече на колене и се облещи към Каран. Въжето беше скъсано, в корниза зееше дупка, дълга два разтега, а под нея имаше само грапава стръмна скала. Снегът отново се завъртя и скри всичко освен тясната пътека с цвят на кръв.
Каран премери на око дупката. Лиан не би са справил дори да се върнеше да му помогне. Защо бе стърчал и чакал толкова идиотски?
— Е, дотук бях — подхвърли той. — За мен няма мърдане и нищо не може да се направи. Трябва да продължиш сама!
Каран се терзаеше от принудата да реши. Тръгнеше ли, уелмите сигурно нямаше да могат да я настигнат. След няколко дни щеше да си е у дома в Банадор. Вкъщи… Непреодолимо изкушение.
— Върви де, аз ще се оправя. Друго не ти остава.
Тя не мърдаше.
Лиан не издържа.
— Сбогом! — извика въпреки унинието си. — Ей, ще те навестя в Банадор, за да ми разкажеш завършека на историята. Не забравяй нито една подробност. — Приятният му глас стана малко по-дрезгав. — Ще ми липсваш, Каран. Пази се.
После подчертано й обърна гръб закрачи обратно по корниза.
Кара хем се смееше, хем плачеше. Ако не бе постъпил така, сигурно щеше да продължи, но не можеше да го зареже, като го гледаше как се отдалечава. А и не се залъгваше — той просто щеше да намери смъртта си, ако го изоставеше. Ето, единият му крак се хлъзна по пода и той се спаси на косъм от падане. Сърцето й заблъска в гърдите. Лиан се подпря и продължи, без да се обръща.
— Върни се — кресна тя във виелицата. — Няма да те изоставя! Като гледам, ще мога да мина под дупката, но после трябва да ме издърпаш.