Дребната старица, която наруши всички правила

Марта явно имаше големи планове, но може би проявяваше неоправдан оптимизъм. Въпреки че бяха успели да откраднат някакви скъпоценности и две прочути картини, те все пак не бяха способни да извършат всеки обир, който си поискат. В престъпния свят беше трудно, дори опасно. Беше интересно да направят няколко крачки по този път, но ако затворите приличаха на килиите за задържане с мярка за неотклонение, значи имаха много по-добра репутация, отколкото заслужават. Ако смятаха отново да извършат някакво престъпление, всичко трябваше да сработи идеално, за да не ги хванат.

Умника си спомни за крайно съмнителните типове, с които се беше запознал в „Солентуна“. Юро, един едър и силен югославянин, му беше прошепнал нещо за банков обир. Говореше на хърватски, но Умника знаеше няколко езика и беше разбрал всичко. Бащата на Умника беше дърводелец от бивша Чехословакия, а майка му беше родом от Италия. Когато родителите му се бяха преместили в Швеция и в крайна сметка се бяха заселили в район „Сундбиберг“, в техния дом се говореха всевъзможни езици и Умника беше прихванал доста от тях. Беше започнал да се интересува от всякакви чужди езици и често слушаше чуждестранни радиостанции, докато се занимаваше в работилницата си. Смяташе, че по този начин човек може да научи някой език, без да полага специални усилия. И това винаги досега беше работило. Дори беше научил хърватски благодарение на новия си приятел от затвора.

Югославянинът явно беше забелязал, че Умника непрекъснато скицира изобретенията си, защото няколко дни по-късно се примъкна до него на двора и прошепна:

– Ти специален техник, да?

– О, не чак толкова. Когато бях малък, обичах да си играя с конструктори, това е всичко.

– Не, не, ти изобретател. Аз знам. Ти умен – ключалки и аларми.

„По дяволите“, помисли си Умника, който не искаше да се набива на очи с никакви престъпни умения.

– Като юноша изучавах изобретенията на Кристофер Полхем, но неговите ключалки са на по триста години – каза през смях Умника, за да омаловажи талантите си.

– Банки, нали сещаш – продължи югославянинът. – Глупави, много глупави. Взимат пари от държава, когато бизнес лош, да, но не дават, когато бизнес добър. Аз ги оправям, а ти помагаш...

– Има и други начини – прекъсна го Умника. – Държавата може да поиска компенсация. Така може да се изкарат много пари.

Умника се опитваше да се представи за опитен във финансовите дела. Четеше вестници, за да се информира, и не беше съвсем неук по отношение на парите. Югославянинът се засмя от сърце и отпусна ръка на рамото на Умника.