Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
- Тези същества - Зумерите - отровни ли са? - попитах.
- Емитите пренасят инфекция, наречена полупорив. Тя предизвиква лудост и смърт, ако не се лекува. Също така ядат всякаква плът, свежа или разложена.
Докато говореше, ухапаното място започна да се затваря пред очите ми.
- Как го правиш? - възкликнах, поддавайки се на любопитството. - Раната ти заздравява.
- Използвам аурата ти.
- Какво? - вцепених се аз.
- Несъмнено знаеш, че Рефаимите се хранят с аура. За мен е по-лесно да го правя, ако приемникът е в неведение.
- Тоест, току-що си отхапал къс от мен?
- Да. - Той се взря в изражението ми. - Изглеждаш сърдита.
- Аурата ми не е твоя - отдръпнах се аз, отвратена. - Вече ми взе свободата. Нямаш право и над нея.
- Не съм взел толкова, че да накърня дарбата ти. Аз се храня от хората на малки дози, давайки им време да регенерират. Някои други не са толкова любезни. А и помни ми думата -смъкна ръкава си той, - не би искала да се заразя от полупорив в твое присъствие.
- Очите ти. - Вгледах се внимателно в него. Лордът застана неподвижно, позволявайки ми да го сторя. - Значи затова променят цвета си.
Той не го отрече. Ирисите му вече не бяха жълти, а тлееха в по-тъмен оттенък, като червеникава жар. Цветът на моята аура.
- Не се засягай, но трябва да бъде така.
- Защо? Защото ти така казваш?
Без да отговори, той продължи напред, а аз го последвах. Повдигаше ми се при мисълта, че може да яде от мен.
След още няколко минути спряхме. Край нас се носеше рядка, синкава мъгла. Вдигнах нагоре яката си.
- Усещаш го, нали? - каза Лордът. - Студът. Питала ли си се защо тук пада скреж, въпреки че е вече пролет?
- Това е Англия. Нормално е да е хладно.
- Но не чак толкова. Почувствай го. - Той взе едната ми ръка и свали ръкавицата от нея. Мразовитият въздух начаса защипа пръстите ми. - Наблизо има студено петно.
Нахлузих ръкавицата си обратно.
- Студено петно?
- Да. То се образува, когато даден дух се застои някъде по-дълго, образувайки пролука между етера и материалния свят. Забелязвала ли си как температурата винаги пада, ако наоколо има духове?
- Предполагам. - Действително изпитвах хладина в присъствието им, но никога не се бях замисляла по въпроса.
- Границата между световете не е естественото им обитание, затова черпят топлинна енергия, за да се поддържат. Шеол I е целият осеян със студени петна - етерната активност тук е много по-висока, отколкото в цитаделата. Затова и Емитите биват привлечени насам, вместо към незрящото население на Лондон. - Лордът посочи ивицата гола земя пред нас. - Как според теб може да се открие епицентърът на едно студено петно?
- По самия дух - отвърнах. - Повечето зрящи ще го видят с третото си око.
- Но ти нямаш такова.
-Да.
- Има начини да се справиш и без него. Чувала ли си за гадаенето с пръчки?
- Доколкото знам, е безполезно. - Джъксън неведнъж ми го беше повтарял. - Хората, които го практикуват, се наричат рабдоманти. Те твърдят, че никога не могат да се изгубят. Просто хвърлят пръчка на земята и духовете я насочват в правилната посока. Но рядко се получава.
- Дори да е така, рабдомантията не е безполезна. Никой вид ясновидство не е безполезен.
Леко се изчервих. Всъщност и аз смятах така, но просто повтарях думите на Джаксън Хол. Човек не можеше да работи за него и да не споделя вижданията му по тези въпроси.
- И с какво точно е полезна? - попитах. Лордът ме погледна. - Нали си мой учител. Научи ме.
- Много добре. Щом имаш желание. - Той закрачи отново. - Повечето рабдоманти смятат, че когато пръчката падне, тя сочи към дома им, към заровеното имане, или към каквото друго се опитват да намерят. Накрая това ги влудява, защото всъщност нейната посока не е към съкровището, а към епицемтъра на най-близкото студено петно. Понякога извървяват но цели километри и пак не откриват каквото търсят. А всъщност са открили нещо друго - тайна врата. Единственото, което не знаят, е как да я отворят.
Накрая спряхме. Цялата треперех. Въздухът бе рядък и студен. Затруднявах се да си поемам дъх.
- За живите е трудно да съществуват на такова място -каза той. - Ето, вземи. - И ми подаде сребърна манерка с винтова капачка. Аз я изгледах недоверчиво. - Това е само вода, Пейдж.
Бях твърде жадна, за да откажа, и отпих. После му върнах манерката и той я прибра обратно. Водата бе прочистила съзнанието ми.
Почвата, върху която стояхме, бе замръзнала като насред зима. Стиснах зъби, за да овладея тракането им. Духът, отговорен за това студено петно, витаеше наблизо. Когато той не ни доближи, Лордът приклекна в края на леда, извади нож и го опря до ръката си. Аз пристъпих до него.