Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
- Почина ли си добре?
Тя не му отговори.
Той плъзна ръка по металния ръб на масата.
- Обмислях какво да те правя днес. Как да извлека най-голяма наслада от последното ни време заедно.
Ръмженето на Фенрис прокънтя в шатрата. Каирн просто дръпна парчето плат от по-малката маса.
Плоски метални поставки на три крака, отрупани с незапалени цепеници.
Той взе една и я сложи под долната част на металната маса. В по-малък мангал, чиито крака бяха скъсени, така че да го издигат едва на броени сантиметри от земята.
Каирн премести по-малкия мангал под центъра на масата. И втори като него под горната ѝ част.
- Вече си поиграхме с ръцете ти - обяви, щом се изправи. Елин затрепери, заопъва веригите, с които ръцете ѝ бяха вързани над главата ѝ. Усмивката му се разшири. - Да проверим как откликва другата част от тялото ти на огъня, и то без интересната ти дарба. Дали пък не гори като нашите?
Елин продължи да се гърчи напразно. Краката ѝ се пързаляха по хладния метал.
Не и това...
Каирн бръкна в джоба си и извади парче кремък.
Не целеше да прекърши просто тялото ѝ, а самата нея - огъня, който така силно бе обикнала. Да унищожи онази част от нея, която ѝ пееше.
Щеше да разтапя кожата и костите ѝ, докато не започнеше да се бои от пламъка, докато не го намразеше, както мразеше лечителките, които се връщаха отново и отново да изцеряват тялото ѝ, да заличават истинското от съня.
Фенрис ръмжеше неспирно.
Каирн каза кротко:
- Крещи колкото си искаш.
Металната маса щеше да се нажежи до червено, мирисът на изгоряла плът щеше да изпълни ноздрите ѝ и тя нямаше да може да го спре; щеше да ридае в агония, докато плътта ѝ се прогаряше чак до кост...
Напрежението в тялото ѝ, в главата ѝ отшумя. Отиде на заден план, когато Каирн извади усукана кесийка от другия си джоб. Постави я върху парчето черно кадифе и тя различи очертанията на фините инструменти вътре.
- Към тях ще прибегнем, когато ни омръзне от нажежената маса - потупа инструментите той. - Първо искам да видя колко надълбоко ще прогори кожата ти.
Каирн претегли кремъчето в дланта си и пристъпи напред. В гърлото ѝ се надигна горчива жлъчка.
Тя започна да се разпада, същността ѝ, сегашната и някогашната, започна да се топи, както тялото ѝ скоро щеше да се разтопи върху металната маса.
Жребият ѝ. Такъв беше жребият ѝ и тя щеше да го понесе. Макар че на езика ѝ започваше да се оформя една дума.
Моля.
Понечи да я преглътне. Понечи да я заключи в себе си, когато Каирн клекна до масата с парчето кремък в ръка.
Не се предавай.
Не се предавай.
Не се предавай.
- Почакай.
Думата прозвуча като дрезгав стон.
Каирн спря. Изправи се.
- Да почакам?
Вече задъхана, Елин се тресеше.
- Почакай.
Той скръсти ръце.
- Ще ми кажеш ли нещо накрая?
Щеше да я остави да му обещае каквото и да е - на него и на Майев. А после пак щеше да запали огньовете. Майев щеше да научи за обещанието ѝ чак след дни.
Елин намери сили да го погледне в очите, притискайки обгърнатите си в железни ръкавици пръсти към метала отдолу.
Последен шанс.
Беше видяла звездите. За по-голям дар не можеше и да си мечтае - по-скъпоценен от бижутата, роклите и изящните творби, които някога бе трупала в Рифтхолд. Последният ѝ дар, ако изиграеше правилно картите си. Ако изиграеше него.
Ако сложеше край на всичко това, на себе си. Преди Майев да сложи нашийника от Камък на Уирда около врата ѝ.
***
Зората наближаваше и звездите гаснеха една по една.
Роуан се спотайваше край южния вход на лагера с пулсираща във вените му сила.
Шатрата на Каирн беше в центъра. Около три километра го деляха от плячката му.
Щом стражите се сменяха, щеше да изтръгне въздуха от дробовете им. И на всеки друг войник по пътя си. Колко ли от тях познаваше? Колко ли беше обучил лично? Една нищожна част от него се молеше да са малцина. Да го познаят и да отстъпят. Въпреки това нямаше намерение да спира.
Роуан измъкна брадвата от колана си. В другата му ръка вече проблясваше дълъг нож.
Още преди часове над съзнанието му се беше спуснало познатото убийствено спокойствие. Преди дни. Месеци.
А сега оставаха едва броени минути.
Шестимата стражи на входа се приготвиха да се оттеглят от постовете си. Онези по дърветата зад него, още не доловили присъствието му, щяха да отчетат раздвижването веднага щом събратята им паднеха. И щяха да го видят, като напуснеше укритието на дърветата, тръгвайки през тясната поляна между гората и лагера.