Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
- Току-що гледах как Лин избива зъбите на Имоджен. Прощавай, но не съм в настроение да вляза на площадката при нея.
Веста вирна кестенявата си вежда.
- Ясно, не си по мъжкарското перчене.
- Ще ми се да си запазя зъбите. - Той въздъхна. - Опитвам да се съсредоточа.
Никоя от вещиците, дори Манон, не го попита защо се упражнява. Преди около седмица просто им спомена, че паякът го е накарал да се зачуди дали и той не е способен на хамелеонство със суровата си магия, а те просто свиха небрежно рамене.
В момента ги интересуваха единствено крочанките. И пътуването до Ейлве, което вероятно щеше да се състои през някой от идните дни.
Не беше чул да се събира военен отряд, но ако появата им на юг отделеше дори малка част от моратските сили, ако отвлечеше вниманието на Ераван, докато Дориан проникваше в крепостта на валгския крал... Беше готов да приеме.
Вече беше разказал на Манон и Гленис онова, което знаеше за кралството и владетелите му. За родителите на Нехемия и двамата ѝ по-малки братя. Империята на Адарлан бе унищожила армията на Ейлве, така че в това отношение нямаше надежда, но ако съберяха няколко хиляди войници, с които да се отправят на север... Все щеше да е от полза на приятелите му.
Оцелееха ли, и това щеше да е достатъчно.
Дориан затвори очи и Веста се умълча. От дни наред стоеше с него, когато си почиваше от тренировки и патрулиране, и го наблюдаваше за наченки на хамелеонството, което се мъчеше да постигне: промяна в косата, кожата, очите.
Ала нищо не се случваше.
Магията му докосна онази открадната хамелеонска сила - опозна я, доколкото можеше, точно преди той да убие паяка.
Сега всичко опираше до това да убеди магията си да се превърне в онази сила. Макар че нямаше представа дали подобно нещо бе извършвано някога със сурова магия.
Бъди каквото искаш, беше му казала Сирен.
Нищо. Той не искаше да бъде нищо.
И все пак продължи да се взира в себе си. Във всяка ниша, всеки ъгъл. Просто трябваше да го прави достатъчно дълго. Да овладее хамелеонството. Да се прокрадне в Морат и да открие третия ключ. А накрая да се отдаде целият на Ключалката и портата.
После всичко щеше да приключи. Както за Ераван, така и за него.
Нищо че така оставяше трона на Холин. Холин, който също бе наследник на обсебен от Валг мъж. Дали демонът не бе предал нещо от себе си и на брат му?
Запомнил бе момчето като абсолютно зверче - дали изобщо беше човек?
Но не Холин уби баща им. Не той срути стъкления дворец. Не той допусна Сорша да умре.
Дориан не смееше да попита Дамарис. Не знаеше как би постъпил, ако мечът му разкриеше, че дълбоко в брат му дебне демон.
Затова просто се взираше навътре в себе си, в потока на магията си, в прехода ѝ от огън във вода, в лед, във вятър.
Но колкото и да ѝ заповядваше, колкото и да си представяше кестенява коса или светла кожа, или лунички, нищо не се променяше.
***
Манон не беше вестоносец, но прие задачата - и схвана намека. Прие и още три метли, всичките за различни вещици из лагера.
Нямаше да е достатъчно да полети с тях към Ейлве. Не, трябваше да ги опознае. Всяка от тях поотделно.
Астерин, която ги беше наблюдавала отвъд огъня, я настигна и взе две от метлите.
- Бях забравила, че използват секвоя - отбеляза Втората ѝ, оглеждайки метлите в ръцете си. - Много по-лесна е за дялане от желязното дърво.
Манон още помнеше как я боляха ръцете през дългите дни, когато дялаше първата си метла от парчето желязно дърво, на което се беше натъкнала навътре в Оуквалдския лес. Първите ѝ два опита бяха приключили със счупена дръжка, ето защо бе решила да работи по-предпазливо. Три опита, по един за всяко от лицата на Богинята.
По онова време беше на тринайсет, броени седмици преди първото ѝ кървене, донесло ѝ онази свистяща мощ, която зовеше вятъра, вливаше се в метлите и ги издигаше в небесата. Всяко движение с длетото, всяко замахване с чука преобразяваше парчето почти непробиваемо дърво, прехвърляше силата ѝ в оформящата се метла.
- Къде остави твоята? - попита Манон.
Астерин сви рамене.
- Някъде в крепостта на Черноклюните.
Манон кимна. Нейната се намираше на дъното на дрешника в стаята ѝ в кулата на баба ѝ. Захвърли я там, когато магията изчезна, защото без нея представляваше просто инструмент за чистене.
- Е, май няма как да си ги вземем - отбеляза Астерин.
- Май не - потвърди Манон, оглеждайки небето. - Утре политаме с крочанките към Ейлве. Да се срещнем с човешкия военен отряд, за който говорят.
Астерин стисна устни.
- Може пък да успеем да ги убедим всичките, и крочанките, и войниците от Ейлве, да поемем заедно на север.