Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
- Май трите не се събирате в една палатка, а?
- Не се върнах, защото съм съгласна с теб.
Манон издърпа одеялата върху себе си.
Дориан се поусмихна и пак заспа, стопляйки и двама им с магията си.
Като се събудиха, нещо остро в гърдите му се беше притъпило - макар и съвсем мъничко.
Манон обаче го гледаше смръщено отгоре. Той се надигна със стон и се протегна, доколкото му разрешаваше палатката.
- Какво има? - попита я, съзирайки гримасата ѝ.
Манон нахлузи ботушите си и преметна пелерината през раменете си.
- Очите ти са кафяви.
Той вдигна ръка към лицето си, но Манон вече излизаше от палатката.
Дориан я изпрати с поглед. В лагера вече кипеше оживена подготовка за тръгване.
На мястото на остротата в гърдите му, която се бе притъпила през нощта, сега магията течеше по-свободно. Сякаш и тя се беше измъкнала от вътрешните окови, които бе поразхлабил снощи. Заради изповедта си, заради разкритието си... И облекчението, дошло с тях.
Слънцето едва се издигаше в небето, когато потеглиха на дългия път към Ейлве.
25
Каирн я беше оставил да гние в кутията.
На това място цареше тишина - нямаше го неспирният, монотонен грохот на реката.
Само напрежението, растящо все повече и повече, и повече под кожата ѝ, в главата ѝ. Не можеше да му се изплъзне дори в това забвение.
А железните вериги продължаваха да се впиват в плътта ѝ, да я охлузват. С времето под тялото ѝ се образуваше локва. И с всеки следващ час Майев наближаваше с нашийника.
Не си спомняше кога за последно е яла.
Отново потъна в тъмната бездна, където си разказваше онази история - единствената история - отново и отново.
Коя беше, какво представляваше, какво щеше да унищожи, ако се предадеше пред безвъздушната кутия, пред растящото напрежение.
Но всичките ѝ усилия щяха да са напразни. Щракнеше ли нашийникът около врата ѝ, валгският принц в него щеше да изтръгне от главата ѝ всичко, което интересуваше Майев. Да пробие всяка вътрешна преграда, за да изкопае най-важните тайни.
Каирн скоро щеше да продължи с мъченията. Щеше да е непоносимо. А сетне лечителките щяха да се върнат с благовонния си дим, както винаги я навестяваха през последните месеци и години, колкото и време да беше минало от залавянето ѝ.
Ала за секунда ги беше забравила. Видяла бе платнен таван над главата си, тъкани килими под обутите си в сандали крака. Кротко горящи мангали наоколо.
Шатра. Намираше се в шатра. Отвън долиташе шепот - далечен, но елфическият ѝ слух все пак го долови. Говореха на нейния език и на Древния. Някой се оплакваше от условията в препълнения лагер.
Военен лагер на елфи.
По-сигурно място, беше казал Каирн. Майев я искаше тук, където можеха да я опазят от Морат. Докато не щракнеше студеният нашийник от Камък на Уирда около врата ѝ.
Тогава забравата пак я погълна. Като се свести, почистена и без нито една болка по тялото си, осъзна, че Каирн ще започне скоро. Платното му отново беше празно, готово да го изрисува в червено. Ужасяващият му, велик финал, не за да ѝ изкопчи информация, защото Майев и бездруго щеше да възтържествува, а за свое собствено удоволствие.
Елин също беше готова.
Този път не я бяха оковали за олтар, а за метална маса, разположена в средата на голяма шатра. Беше поръчал да му донесат всички удобства на дома - или на онова, което Каирн наричаше дом.
До едната платнена стена стоеше висок скрин. И едва ли беше пълен с дрехи.
Фенрис лежеше до него, отпуснал глава върху предните си лапи. Спеше. Поне веднъж спеше. Скръбта сякаш тежеше отгоре му, отнемаше блясъка на козината му, на очите му.
До масата, върху която лежеше тя, имаше втора. Парче плат покриваше три изпъкнали предмета върху нея. До най-близкия беше разстлано черно кадифе. За да нареди инструментите, които щеше да използва върху нея. Както търговец излагаше на показ най-изящните си бижута.
От другата страна на втората маса имаше два стола, разположени един срещу друг. А до тях - голям мангал, пълен с пращящи цепеници. Пушекът се издигаше нагоре, нагоре, нагоре...
В тавана на шатрата беше пробита малка дупка. А през нея...
Устата ѝ се разтрепери неудържимо при вида на нощното небе, на искриците светлина в него.
Звезди. Само две, но над главата ѝ сияеха звезди. Небето... не беше пропито от гъстия мрак на нощта, а по-скоро от мътна, сивкава чернота.
До съмване оставаше около час, щом звездите още се виждаха. Ако имаше късмет, можеше да дочака и слънцето.
Фенрис отвори очи и вдигна глава с потрепващи уши.
Елин пое няколко окуражителни глътки въздух, преди Каирн да влезе през входа на шатрата, чиито крила разкриха само късче лагерен огън и проясняваща се тъмнина. Нищо друго.