Обсидиановата стая

Пендъргаст беше сигурен, че у дома в Ню Йорк Хауърд Лонгстрийт по своя тих начин е накарал големите ресурси на свое разположение да работят по един-едничък въпрос: къде е изчезнал Диоген?

Искаха се услуги, разпитваха се сродни агенции, дори се проникваше в наблюдението на Националната агенция за сигурност вътре в страната. Но още не се беше появило нищо. Затова Пендъргаст беше заминал за Ексмут – последното място, където бе видял своя брат, преди да бъде отнесен навътре в океана.

Той прекара сутринта в разговори с неколцина от обитателите на градчето. С някои от тях споделиха общите си спомени, а на други задаваше неопределени, непреки въпроси. Сега караше надолу по главната улица, поглеждайки ту наляво, ту надясно. Ето, това беше ъгълът, от който с Констънс бяха гледали празненствата в онзи последен ден. Констънс. Пендъргаст задържа за малко лика й в съзнанието си, после го прогони. Чувства като неспокойство, съмнения и вина заплашваха да накърнят неговата преценка. Беше жизненоважно да държи предположенията си за нейните мотиви под контрол.

В другия край на търговския квартал той се спря достатъчно дълго, за да хвърли поглед на капитанската къща от Викторианската епоха, в която доскоро беше странноприемницата „Капитан Хъл“. Веселата табела на странноприемницата вече я нямаше, заменена от голям едноцветен знак с името на корпорацията „Р. Дж. Мейфийлд“, който обявяваше скорошното събаряне на сградата, за да бъде заменена от ексмутски пристанищен квартал. Поредица от „апартаменти за млади семейства с гледка към морето и такива цени, че да се продават“. Ако градът след трагедията не успееше да се възстанови като рибарско селище, винаги можеше да се превърне в поредния посредствен курорт.

Пендъргаст зави с големия ролс и пое по „Дюн Роуд“, като караше бавно, за да следи номерата на пощенските кутии. Когато стигна до номер 3, спря. Къщата беше типична за района: малка, в стил Кейп Код, с избелели дървени керемиди, бяла дъсчена ограда и миниатюрна, грижливо поддържана градина.

Докато оглеждаше къщата, мобилният му телефон започна да звъни. Извади го от джоба и натисна бутона за връзка.

— Да?

— Човече таен агент! – чу се гласът от Ривър Пойнт, Охайо.

— Да, Майм?

— Обаждам се, за да те държа в течение. Изглежда твоят шофьор е предприел сериозно пътешествие. На осми ноември е чартирал частен самолет от летище „Титърбъро“ без предварителна резервация. Използвал е фирмата „Дебън-Еър Авиейшън Сървисис“. Крайна цел летище „Гендър“, Нюфаундленд. Както и да е, това е била крайната цел на полета в този момент. Когато порових в имейлите, които са си разменяли служителите на „Дебън-Еър“, научих, че твоят шофьор не е бил образцов пътник.

— Проктър още ли е в района на Гендър?

— Не мога да открия следа от него. Нито в мотелите, нито в околните махали. Никъде. Затова предположих, че Гендър не е бил последната му спирка.