Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
Когато излезе от банята, усети миризмата на прясно сварено кафе. Спусна се по задното стълбище, което завършваше в малък коридор, водещ към оранжерията. Къса алея я доведе до кухнята. Диоген седеше на масата в къта за закуска пред издадения прозорец, който гледаше към градините. Стройното му тяло беше загърнато в елегантен копринен халат, рижата му коса сресана назад. Изглеждаше свеж, във форма, самоуверен и привлекателен. Приликата с мъртвия му брат беше очевидна. Двуцветните му очи бяха елегантен акцент.
Констънс отново изпита странното усещане за отчужденост, все едно бе изпаднала от своя живот на чужда планета.
— Какво искаш за закуска?
— Имаш ли пушена херинга?
— Разбира се.
— Тогава, ако не представлява трудност, пушена херинга, две рохки яйца, няколко парчета тънко нарязана шунка и препечени филийки.
— Сериозна закуска. Това ми харесва. Шварц кафе или еспресо?
— Еспресо, моля.
Той й донесе малка чашка еспресо и се зае с приготвянето на закуската край печката, докато тя си пиеше кафето. Скоро постави закуската пред нея и сервира на себе си същата. Започнаха мълчаливо да се хранят. Констънс си помисли, че Диоген е от онези редки люде, които не се чувстват разстроени или обезпокоени от дълго мълчание. Беше му благодарна за това. Някой приказливец щеше да е непоносим.
Най-накрая той остави празната си чаша на масата и попита:
— А сега една обиколка?
Стана, хвана ръката й и я поведе към задната веранда и надолу по стълбището на белия пясък. Пътеката, обточена от двете страни с пищни цветни лехи, се извиваше покрай живописна беседка, покрита с листа, външно огнище и каменен вътрешен двор със стар тухлен грил и комплект избелели от слънцето тикови мебели. Оттам минаваше покрай мангрова горичка и излизаше на дълъг, бял плаж. През листата се виждаше къщата на Гурумара. Слънцето блестеше по водата, която с шепот се плискаше по пясъка.
Диоген мълчеше, но леките му стъпки, грациозните движения и блясъка в очите му й подсказаха колко скъпо е това място за него. Тя се почувства много неловко в своята дълга, старомодна рокля.
В края на плажа групичка мангрови дървета прегради пътя им по брега и пътеката зави навътре в сушата, виейки се нагоре по ниския песъчлив хълм, прехвърли върха по средата и започна да се спуска от другата страна. И тогава изведнъж се появи най-невероятна сграда, скрита зад извивката на хълма, която гледаше към плажа и залива. Беше издигната от избелял черен мрамор и приличаше на малък кръгъл храм, но между колоните имаше високи двукрили прозорци. Всяко стъкло беше в тайнствен тъмносив, почти черен цвят.
Гледката беше толкова изненадваща, че Констънс неволно спря.
— Ела – каза Диоген тихо и я поведе около сградата. Хвана бронзовата топка на високата врата и тя се отвори с лек шепот, откривайки оскъдна вътрешност. Той я въведе и затвори вратата след тях.
Констънс се почувства изумена. Всичко вътре беше съвсем просто – черен мраморен под, сиви мраморни колони и куполовиден покрив. Високите двукрили прозорци и светлината, която нахлуваше през тях обаче я правеха неземна. Стъклата бяха от някакво опушено стъклоподобно вещество, в което бяха влети или вмъкнати милиарди малки искрици светлина в зависимост от гледната ти точка. Светлината, която влизаше през тях, беше странно отслабена и напълно обезцветяваше интериора. Когато погледна Диоген и прехласнатото му изражение, Констънс видя, че и двамата са оцветени в черно-бели оттенъци, сякаш всички цветове бяха изтеглени от въздуха. Това беше свръхнеобичаен феномен. Но вместо като тревожен, тя го възприе като ведър и духовен, все едно всичката ненужна украса, цялото вулгарно разкрасяване са били свалени, оставяйки единствено простота и истина. Храмът беше напълно празен, като се изключи черният кожен диван, който стоеше почти в центъра.
Няколко минути останаха там в мълчание, преди Диоген да заговори. По-скоро тихичко затананика мелодия, която Констънс разпозна като началото на Баховата „Пасакалия[45] и фуга в до минор“. Докато тананикаше встъпителната мелодия, той мина на втория глас, след това на третия и храмът започна да се изпълва със звук след звук, слой след слой, създавайки чудно ехо от контрапунктове.
Диоген млъкна, но звуците останаха още няколко секунди и после бавно заглъхнаха.
Той се обърна към Констънс и тя видя следа от влага в ъгълчето на мъртвото му око.
45
Старинен испански танц в такт 3/4. – Б.пр.