Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Като приближи градските стени, Всепрославения отдели време за дълъг галоп с палмирските големци, дошли да го посрещнат, за да им покаже колко красиви са животните, които води. После влезе в града, заобиколен от полагащата му се като сенатор от Азия римска гвардия. Изкачи се тържествено по голямата колонада, отиде в храма на Бел, заповяда да се направят великодушни дарения и дълго благодари на своя бог.

Преди да изчезне в частните апартаменти на палата си, той раздаде шепи милостиня на притичалите бедни, поговори шеговито с главите на големите родове. Тогава отсъствието на бащата на Зиновия – първият от племето маазин, беше забелязано. Добре информиран глас обясни, че Абдонай бил заминал за Антиохия по работи, свързани с търговията си, защото Валериан, римският император, се очакваше там скоро.

Оденат не показа да е обиден от това отсъствие, но се учуди от връщането на август. Той попита центуриона, който командваше гвардията, дошла да го посрещне, дали знаеше това със сигурност.

Офицерът отговори, че информацията е съвсем вярна.

— Нашият трибун Аелий също замина за Антиохия. Едно съобщение на управителя го привика. Трябваше да стигне там преди пристигането на августейшия.

Оденат прецени новината и премина към други теми. Заповяда на Шара да вземе предвид аудиенциите, за които го молеха. Накрая заяви, че иска да вечеря, за да види бъдещата си съпруга преди дневната светлина да отслабне и да му развали удоволствието.

Оденат обичаше да се храни като римляните. Триклиниумът на палата му беше обширен, отворен изцяло отстрани, макар че през този сезон бяха поставени високи паравани от дърво – изрисувани и скулптирани, за да пазят от въздушните течения. Канапетата бяха разположени край двете големи кръгли маси, където прислужваха робите. Музиканти свиреха нежна музика, понякога поети четяха стихове.

Когато влезе Зиновия, глъчката секна. От любопитство, но и от изумление.

Тя пристъпи към слисаните сътрапезници – двайсетина на брой, всички мъже, с изключение на Офала, – облечена с великолепна, но толкова грамадна туника, че под странните вълнообразни движения на коприни и бродерии изобщо не можеха да се отгатнат формите на тялото й. Прикрепените със златни или рогови гребени към косата й воали в синьо и жълтеникавокафяво не позволяваха да се види лицето й.

Шара реагира пръв, тропна силно с тоягата си по плочите.

— Чакай! Чакай, дъще на племето маазин! Какво правиш? Не можеш да се представиш пред Всепрославения с покрито с воали лице!

Той цъкна с език, без да помръдне високото си крехко тяло, и насочи овнешкия рог към Зиновия. Две робини се втурнаха с вече протегнати ръце, за да повдигнат воалите. Но ги очакваше още една изненада. Гласът на великия Оденат ги спря.

— Не!

Робините, също като сътрапезниците, го погледнаха смаяно. Шара въздъхна.

Всепрославения, чиито бузи бяха покрити от черна гъста брада, а веждите – източени към слепоочията като лястовичи криле, отбеляза с глас, привикнал да му се подчиняват сред врявата на битки и лов:

— Защо се криеш под тези воали? Нали ти си Зиновия? Да не те е страх да покажеш лицето си?

Воалите се раздвижиха на вълни. Под тях се загатнаха наченки на поклон.

— Нищо не крия от теб, Всепрославени. Аз съм Зиновия и ти ще можеш да видиш лицето ми, когато поискаш. Помислих си, че в часа на първата ни среща външният ми вид има по-малко значение за бъдещия ми съпруг, от сърцето и мислите ми.