Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Ах, моя принцесо, най-красивата красавица! Какво срамно има в това! Такива неща се случват на всекиго!

– И на теб ли?

Есма кимна с наведена глава да потвърди.

– И ти ли изпитваш удоволствие?

Гласът на Михримах прозвуча едва чуто.

Гувернантката вдигна глава и я погледна. Последва дълго мълчание.

– Да! – отговори със странно изписана по лицето й вина. – Щом човек достигне определена възраст, дяволът започва да го разиграва така.

– Дяволът ли?

– Дяволът, я! Той пробужда желанията в нашето тяло и ни кара да изпитваме такова удоволствие, че да извършваме грях.

На няколко пъти Михримах се канеше да сподели нещо, после се отказваше, но Есма я разбра.

– Кажи го де, принцесо! Не се притеснявай!

– Тези сънища... – стеснително продума Михримах, – тези сънища се появиха оттогава. От деня, когато го видях. Да не би неговата ръка, да се явява в сънищата ми?

Есма повдигна наведената от срам глава на Михримах и я погледна в очите. Усети, че момичето от дъното на душата си желаеше това да е така.

– Според мен – той е!

Този разговор не изигра никаква друга роля, освен да увеличи страховете и срама на Михримах. Гласът на Есма увисна като обеца на ухото й. Изпари се и малкото останала радост. Щом човек достигнел определена възраст, дяволът започвал да го разиграва по този начин!

Значи воинът с огнените очи, който преобърна живота й надолу с главата, беше дяволът. Забавляваше се с нея, за да я вкара в грях.

Съвсем се затвори в себе си. Цял ден не спря да си повтаря: „Аз съм грешница. Дяволът е в постелята ми!“.

Цяла нощ, чак до сутринта, стоя седнала в леглото, без да затвори очи. Проплака: „Не искам да живея с дявола!“. Внушаваше си повече да не го вижда. Че как щеше да го види? Нямаше възможност още веднъж да се качи във флагманския кораб на Хъзър Реис. Естествено, той също нямаше възможност да дойде в двореца.

„Добре де! – плъзна бледа радост по лицето й. – Щом няма да го виждам, значи ще се отърва от дявола“. Но в същия миг някаква смътна тъга измести радостта. Ужасена, промълви: „Искам да го виждам! В дявола ли се влюбих!?“.

Дори само при мисълта за това сърцето й запърха. „Какъв ти дявол? - възпротиви се на изгарящия я отвътре срам. – Измислиците на Есма! Не се хващай за думите на една гувернантка!“

В интерес на истината, можеше ли да са дяволска работа тези неизпитвани дотогава чувства, очите, които пораждаха трепети? Дяволът не беше изправил пред нея този моряк, само и само за да я повлече към пропадението? Нима това беше възможно?

Внезапно се обади вътрешният й глас: „Добре де! Така ли ще живееш! Няма ли да потърсиш истината, за да намериш отговора на въпросите, които непрестанно ти гложди душата?“

Поспря за миг. Загледа се в сумрачните стени на стаята, по които играеха черни сенки, и си каза: „Ще потърся истината! Ще разбера дявол ли е, или не, и ще намеря отговора на въпроса, за който жадува душата ми“.

Ето защо трябваше да го види поне още веднъж. Но как? Това й се струваше абсолютно невъзможно.

Изтощи се от мислене. Отпусна се на леглото. „Есма все ще измисли нещо! - й мина през ума. – Лесно й е да каже: „Споделям мъката ти“. Тогава да намери начин. Ако не друго, поне можеше да научи името на моряка, можеше и щеше да се сети как да му изпрати съобщение“.