Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
– Това никак няма да се понрави на Франц Йозеф.
Какво да й отговоря? Че понякога най обичах императора, когато само си разменяме писма? Че глупавото ми сърце беше заето от друг, по когото копнеех безумно? Сестра ми и без това предусещаше някои неща.
– Да не би плановете ти да имат нещо общо с напетия граф Андраши? Неговото име се появява подозрително често в писмата ти – тя сложи пръст право в тайната ми рана. – Нали за него се говори, че щял да става първият унгарски министър-председател?
– Що за глупави мисли ти идват в главата! – отхвърлих подозрението й аз. Дори на нея не можех да доверя чувствата си. – Или смяташ, че съм способна да палувам като някоя виенска контеса? Аз съм омъжена, аз съм императрицата.
– Това не те прави неуязвима за любовта – сложи точка на разговора Матилда.
Колкото и да е странно, тя беше права.
Не бях неуязвима и за скръбта – през март от Мюнхен пристигна тъжна новина: младата ми снаха, принцеса София Саксонска, не беше преживяла зимата. Тя не успя да се съвземе, след като миналото лято роди дъщеря си Амелия, ала въпреки това смъртта й на едва двайсет и две годишна възраст дойде изненадващо за Карл Теодор и за цялото семейство. Вместо да замина с Франц Йозеф за Буда и Пеща, където предстоеше подписването на договора с Унгария, аз потеглих към Мюнхен за погребението на София.
Семейството беше замаяно от този удар на съдбата, а клетият Бърборко почти не възприемаше случващото се около него. Колкото и странно да звучи, но когато застанах край гроба на София, освен огромна мъка изпитах и мъничко завист. Наистина ли беше толкова лошо да умреш в разцвета на младостта и красотата си, искрено оплаквана от всички? Да се унесеш във вечен сън, вместо само да страдаш и да старееш наяве?
Въздържах се да изрека на глас меланхоличните си разсъждения, защото подозирах, че никой нямаше да ме разбере. Тъгата ми се подхранваше от толкова много различни източници, че изплаках потоци от сълзи и за София, и за мен самата.
Куриерите на Франц Йозеф ми носеха от Унгария новини за грандиозното посрещане на императора. Вследствие на войната парламентите на Бохемия и Моравия бяха разпуснати, затова пък в Буда и Пеща императорът бе станал кръстник на нова Унгария и назначил граф Андраши за първи министър-председател на държавата.
Как ми се искаше да бях там! Как ми се искаше лично да приема прекрасния подарък, с който Унгария се отблагодаряваше на краля и на кралицата си за своята свобода! Унгария ми поднасяше в дар замъка „Гьодьольо"!
Прочетох два пъти писмото, докато осъзная този факт, след което веднага седнах на бюрото, за да споделя радостта си с Франц Йозеф. Сега всичко щеше да бъде наред. Нетърпеливо очаквах момента, когато замъкът ще бъде оправен и ще можем да живеем в него, писах на съпруга си аз.
В тишината на нощта, която настъпи след тази радост, изпратих и още едно безмълвно послание до Унгария. Знаех в чия глава се беше родила идеята за този специален подарък и коя клетва го бе турила в ръцете ми. Дом в Унгария. Място, където да мога винаги да се върна и което да принадлежи само на мен. Нямах търпение да замина на изток. Чак през май обаче ми се удаде възможност да покажа на Франц Йозеф замъка, който означаваше толкова много за мен.
Междувременно лазаретът беше преместен и във всички стаи гъмжеше от работници. Щукатъори, тапицери, бояджии и мебелисти се трудеха ден и нощ, така че до коронацията да превърнат „Гьодьольо" в унгарския рай, за който копнеех.
– Не е ли прекрасно, Франци? – теглех го от едно помещение към друго аз. – Ако закусваме край този прозорец, ще имаме чувството, че сме в градината. Какво има, Франци? Въобще не поглеждаш стаите, гледаш само мен. Да не би шапката да ми седи накриво?
– Какво да правя, като предпочитам да гледам теб вместо празните стаи, Сиси. Толкова си красива, когато се радваш.
– А какво ще кажеш за „Гьодьольо"? – настоях. – Харесва ли ти?
– Не е зле – милостиво призна той и подръпна бакенбардите си. – Но всъщност е много по-елементарно, отколкото очаквах. Смятах, че е нещо специално, щом толкова си се запалила по него...
За кой ли път ми правеше впечатление как Франц Йозеф дори не се опитва да вникне в предпочитанията и антипатиите ми. Стоеше насред „Гьодьольо" и не виждаше, че това е дворецът на човек, луд по конете, човек, който е обичал животните си. Не разбираше, че бях привлечена именно от тази спокойна простота и от единението с природата. Това беше по-ценно от всички натруфени и позлатени рамки и мрачни кадифени завеси в неговия „Хофбург".