Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
Още една версия на името ми. Струваше ми се, че вече съществуват толкова личности, колкото и имена. Императрица Елизабет, Елиза – версията на леля София, Сиси на Франц Йозеф и сега – тази унгарска, поразена от гръм Ержебет, чиито чувства ми бяха толкова чужди и непознати, че ме изпълваха със страх.
Тази Ержебет искаше да отговори с „Дюла!", но това щеше окончателно да я събуди за нов живот. Смеех ли да рискувам и да я съживя? Какво щеше да се случи, ако го направех? Нямаше ли по този начин да забравя за съществуването на Елизабет, Елиза и Сиси? Нямаше ли да издам смъртната присъда на всички тези персонажи и да обърна живота си с главата надолу?
– Кълна се във всички светии, моля Ви да ми простите, задето си загубих разсъдъка. Знам, че не биваше да го правя. Непростим гаф – продължи той, дишайки тежко. – Но не съжалявам, ако ще да ми струва главата. Исках поне веднъж, поне един-единствен прекрасен миг...
– Замълчете! Това е безумие! Чудовищна, недопустима дързост! – прекъснах го аз, останала без дъх. – Никога не се е случило. Нищо не свързва Ержебет и граф Андраши. Абсолютно нищо! Аз съм императрицата, как можах да го забравя?
– Нищо? Ержебет, как можеш да наричаш нашата любов „нищо"?
Абсолютната увереност, с която той окачестви моите и своите чувства, направи отговора ми още по-труден.
– Тя е и трябва да бъде нищо, приятелю, защото би разрушила всичко, за което работихме. Как си представяте императорът на Австрия да подаде ръка на човека, който му е откраднал жената? С това бихте превърнали колебанието му в гняв, а готовността му за мир в пепел.
– Ержебет!
– Не, недейте! – отстъпих крачка назад, за да не се изкуша отново да се хвърля в обятията му. – Нека заедно да обичаме Унгария, приятелю. Тя ще ни свързва завинаги и ще бъде единственото, което сме успели да създадем заедно. Унгария е нашата рожба!
– А какво съм аз за теб, Ержебет?
Поне веднъж заслужаваше да чуе истината. Истината на едно сърце, което в този момент се пръскаше на парченца под непосилно тежките удари.
– Ти си една мечта, Дюла Андраши. Една мечта за любов...
Горчиво-сладката болка на тези откраднати минути остана завинаги заключена в мен, а замъкът „Гьодьольо" по тайнствен начин се свърза с небивалия смут на клетото ми сърце.
Толкова бях зашеметена, че почти не усетих как Андраши ми помогна да се метна отново на седлото и почтително застана до мен. Придружаващите ни не се усъмниха в обяснението му, че сме се надбягвали, освен това „Гьодьольо" вече се виждаше между дърветата. Гледах сградата с пламнали очи и, кой знае защо, намирах нейните строги пропорции за утешителни. Макар да беше просторна и малко тромава, тя сякаш обещаваше уют и спокойствие под покрива си. Колко хубаво би било да живееш на подобно място!
Вкопчих се в тази мисъл, за да издържа посещението и да запазя що-годе приемливо поведение. Може би в онзи ден съм се сторила на горките ранени в „Гьодьольо" неособено сърдечна, но най-доброто, което успях да постигна, беше да се държа на краката си. В Буда и Пеща ме чакаше следващото усложнение: лятната жега способстваше за разпространението на холерата.
Моментално заповядах да отпътуваме, за да не излагам на опасност децата, а през това време във Виена вече ме обвиняваха, че изобщо съм ги довела в Унгария. Писмата на Франц Йозеф също излъчваха смесица от упрек и примирение, която ми показваше, че враговете ми усърдно използваха моето отсъствие, за да му влияят. Съществуваха много важни причини за незабавното ми завръщане във Виена, но този път сбогуването беше по-трудно от всякога.
Последният ми поглед от прозореца на купето на тръгващия влак беше предназначен за една стройна мъжка фигура с черна коса, чиито контури бяха погълнати от облаците пара.
– Мама плаче – озадачено установи Рудолф.
– Тъжна е, защото напуска Унгария – меко му отговори Ида Ференци, преди някой друг да вземе думата.
– И аз съм тъжен – отвърна Рудолф, правейки трогателен опит да ме утеши, но и той беше нещастен. Моят син също като майка си бе запленен от Дюла Андраши с неговото авантюристично минало на революционер, опълчил се на самия император.
– Аз пък изобщо не съм тъжна. Радвам се, че се връщаме във Виена – обади се Гизела. Отговорът беше типичен за нея. Ако изобщо отвореше уста, винаги изричаше обратното на това, което исках да чуя.
Завръщането ни във Виена потвърди най-лошите ми опасения: Франц Йозеф отново беше попаднал изцяло под влиянието на антиунгарската групировка. Ерцхерцогинята му висеше над главата и най-нагло твърдеше, че залитането ми по Унгария било опасно и недалновидно. Тя окуражаваше императора както в колебанието му да вземе положително решение по унгарския въпрос, така и в подозрителността му към поколението на революционерите, което понастоящем заемаше либерални позиции. Обаче Кьониггрец бе променил много неща. Франц Йозеф вече не беше склонен автоматично да приема всяка дума за умна и правилна, само защото е била произнесена от майка му.