Смъртоносно бяло

– Значи още приказва за шибания детектив, а?

– Да.

Джими запали и известно време пуши мълчаливо, а погледът му се рееше разсеяно над тълпата.

– Знаеш ли какво? – изрече внезапно. – Ще ида при него сега. Ще го поуспокоя. Нужно ни е да остане там още малко време. Идваш ли?

Той протегна ръка и Флик я пое с усмивка. Тръгнаха да се отдалечават.

Страйк им даде къса преднина, после свали маската и вехтия сив суитшърт, първата замени с тъмните очила, които бе взел за тъкмо такъв случай, и метна маската и суитшърта върху захвърлените от тях знамена.

Крачката на Джими сега бе съвсем различна от тази при умерения марш. На Флик й се налагаше да подтичва, та да е в крак с него, а Страйк скоро скърцаше със зъби, тъй като нервните окончания на възпалената кожа при мястото на ампутацията се търкаха в протезата, а претоварените мускули на бедрото стенеха в протест.

Потеше се обилно, стойката му ставаше все по-неестествена. Минувачите започваха да го заглеждат. Усещаше любопитството и жалостта им, докато тътреше протезата си. Знаеше, че бе редно да не си пропуска упражненията за раздвижване и да поддържа ветото върху пържените картофи, че в един идеален свят днес би си взел почивен ден, за да отдъхва със свалена протеза и с пликче лед върху болното място. Продължи да куцука напред и отказа да се вслуша в тялото си, което го умоляваше да спре; разстоянието между него и Джими и Флик все повече се увеличаваше, а компенсиращите движения на горната част на тялото му и на ръцете вече ставаха гротескни. Можеше само да се моли Джими или Флик да не се обърнат и да погледнат зад себе си, защото нямаше начин Страйк да остане инкогнито, ако го зърнеха такъв разкривен и запъхтян. Вече изчезваха в спретната тухлена кутийка, вход към метростанция „Боу“, а Страйк пъхтеше и се потеше на отсрещната страна на улицата.