Хенрик Ибсен, „Росмерсхолм“
Страйк беше в извънредно лошо настроение.
Защо, да му се не види, питаше се, докато куцукаше към Майл Енд Парк на следващата сутрин, тъкмо той, старшият съдружник и основател на фирмата, трябваше да присъства на протестен поход в гореща съботна сутрин, когато имаше трима служители и ампутиран крак? Защото, отговори си сам, нямаше бебе, което да гледа, нито съпруга, дето е резервирала самолетни билети или си е счупила китката, нито заплануван уикенд за годишнина от сватбата. Той не беше женен, така че неговото свободно време биваше жертвано, неговият уикенд се превръщаше в просто още два работни дни.
Всичко, за което Робин се боеше, че Страйк ще си помисли, той действително си го помисли: за къщата й на китната Албъри Стрийт, съпоставена с двете му стаички на мансардния етаж, за правата и статута, дадени й от малка златна халка на пръста, съпоставени с разочарованието на Лорелай, когато й бе обяснил, че обяд, а евентуално и вечеря сега са невъзможни, за обещанията на Робин за равни отговорности, когато я бе приел като съдружник, в контраст с реалността на хукването у дома при съпруга й.
Да, Робин бе изработила много неплатени часове извънреден труд през двегодишния си престой в агенцията. Да, той знаеше, че е вършила неща, далеч надхвърлящи служебните й задължения. И да, на теория той й беше благодарен. Но си оставаше фактът, че днес, докато той куцукаше по улицата към вероятно безплодно проследяване, тя и онзи негодник съпругът й се наслаждаваха на уикенд в провинцията, а тази мисъл правеше още по-трудни за понасяне болките в крака и в гърба му.
Небръснат, облечен във вехти джинси и разръфан суитшърт с качулка, обут с антични маратонки и понесъл найлоново пазарско пликче, Страйк влезе в парка. Виждаше в далечината струпалите се демонстранти. Рискът Джими да го разпознае за малко не накара Страйк да остави протеста ненаблюдаван, но последното съобщение на Робин (което от чиста проклетия бе оставил без отговор) го бе накарало да размисли.
Кинвара Чизъл дойде в офиса. Твърди, че миналата нощ видяла мъж с лопата в гората край къщата им. Разбра се, че Чизъл й е поръчал да не вика полицията в такива случаи, но тя заплаши да го стори, ако той не направи нещо за тях. Между другото, тя не знае, че Чизъл ни е наел, вярва, че наистина съм Вениша Хол. Също така има вероятност комисията по фондациите да разследва „Равнопоставеност“. Опитвам се да науча още подробности.
Тази комуникация само още повече беше вкиснала Страйк. Единствено солидно доказателство срещу Герайнт Уин би го удовлетворило в този момент, при положение че от „Сън“ се занимаваха с Чизъл и клиентът им бе под такъв стрес.
Според Баркли Джими Найт имаше десетгодишна „Сузуки Алто“, но не бе минала през техническия преглед и беше спряна от движение. Баркли не можеше да гарантира твърдо, че Джими не я изкарва нелегално под прикритието на нощта, за да нахлуе в градината и гората на Чизъл на сто километра разстояние, но на Страйк не му се вярваше да го прави.
От друга страна, бе готов да повярва, че Джими би могъл да прати някой друг да стряска съпругата на Чизъл. Вероятно още имаше приятели и познати в този район, след като бе израснал там. Още по-смущаващ бе вариантът Били да е избягал от затвора си, въображаем или реален, в който бе казал на Страйк, че е държан, и да се опитваше да изрови доказателство, че детето лежи закопано в розово одеяло до старата къща на баща му, или в плен на кой знае каква параноична фантазия да е порязал един от конете на Кинвара.
Разтревожен от тези необясними отлики на случая, от интереса, който „Сън“ проявяваше към министъра, и със съзнанието, че агенцията не се е приближила до набавяне на „чипове за пазарене“ срещу нито един от изнудвачите на Чизъл от деня, когато Страйк бе приел министъра като клиент, той реши, че няма друг изход, освен да не остави нито един камък непреобърнат. Въпреки умората си, болезнените мускули и силното подозрение, че протестният поход няма да предостави нищо полезно, той стана от леглото в съботната сутрин, закрепи протезата към отрязаното място, което вече бе леко подуто, и макар да не се сещаше за друго, което му се върши по-малко от това да ходи пеш в продължение на два часа, пое към Майл Енд Парк.
Когато се приближи достатъчно близо до тълпата, че да различава отделни хора, Страйк извади от найлоновия плик в ръката си пластмасова маска на Гай Фокс с бели къдрави вежди и мустаци, сега предимно отъждествявана с организацията „Анонимни“, и я сложи. Смачка плика на топка и го метна в удобно разположено кошче за боклук, после тръгна към скупчените плакати и знамена „Без ядрени ракети край домовете ни!“ „Без снайпери по улиците!“, „Не си играйте с живота ни!“ и няколко на брой плаката „Той трябва да си иде!“ с лицето на премиера. За изкуствения крак на Страйк тревата бе една от най-мъчните повърхности за стъпване. Беше се изпотил, докато най-сетне зърна оранжевите знамена на СМОСО с тяхното лого със счупени олимпийски кръгове.
