Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Джирики обърна към него скулестото си лице и каза съвсем спокойно:

— Трябва да отидеш при хората си. Остава съвсем малко време.

Еолаир заслиза по склона. Разперваше ръце, за да запази равновесие, всеки път, когато разтърсващата се земя заплашваше да го събори.

При четвъртия удар огромна част от стената се откърти и рухна навътре, в горната й част зейна процеп, сякаш някакво грамадно чудовище я беше отхапало. Еолаир — бързаше към Изорн и очакващите хернистирци — викна:

— Пригответе се!

Петото разтърсване беше най-силното. Еолаир политна, падна, търкулна се по склона и устата му се напълни със сняг. Очакваше да го посрещне бурният смях на воините му, но те се бяха опулили към нещо по склона зад гърба му.

Еолаир се обърна. Огромната стена на Наглимунд, дебела колкото два човешки боя, се разпадаше като залят от вълна пясъчен замък; блъскащите се един в друг камъни стържеха и громоляха. Стената се стовари върху бялата пелена на снега със зловещ глух тътен. Вдигнаха се облаци сняг и постепенно снежната мъгла изпълни въздуха, скривайки всичко.

Когато въздухът отново се проясни, четиримата м'йон раши се бяха оттеглили. Към потъналия в сумрак Наглимунд зееше широк десетина лакътя отвор. Море от тъмни силуети бавно изпълваше празното пространство. Проблясваха очи. Блещукаха върховете на копия.

Еолаир се изправи на крака и изкрещя:

— Хернистирци! След мен! Часът настъпи!

Но войската на графа не помръдна; а през процепа от вътрешността на Наглимунд започна да се излива безбройна орда, сякаш блъвнали от разрушеното си гнездо термити.

Откъм ситските редици отекна мощен звън на метални остриета върху щитове, след това изсъска облак от стрели, които повалиха много от спускащите се по хълма норни. Някои норни също държаха лъкове и се катереха по стените на замъка, за да стрелят оттам, но повечето и от двете страни явно нямаха особено желание да чакат. С нетърпението на влюбени древните родственици препускаха един срещу друг да се срещнат.

Битката пред Наглимунд много скоро се превърна в ужасяваща бъркотия. През мятащия се във въздуха сняг Еолаир успя да зърне, че от дупката в стената не са излезли само стройните норни. Имаше и великани, високи колкото двама души и покрити със сиво-бяла козина — носеха сопи, с които трошаха костите на неприятелите като изсъхнали клонки.

Още преди графът да успее да се оттегли към своите мъже, един от норните връхлетя отгоре му. Колкото и да беше невероятно, макар че по-голяма част от бледото му лице беше скрита зад шлем, а тялото му беше покрито с броня, черноокото същество не носеше обувки и дългите му стъпала препускаха по мекия сняг като по твърд камък. Беше пъргаво като рис. Докато го гледаше втрещено, Еолаир за малко не загуби главата си при първия бръснещ удар на норна.