Тръстиковият път [bg]

Разказът за смъртта на Кармауч бе отвратителен. Искаше ми се да не го бях чувал и да не ми се налагаше да взимам решения, свързани с него.

Отидох в къщата и разказах на Бутси за срещата си с Пейшън Лабиш.

Когато свърших, тя мълча почти цяла минута. Стана от кухненската маса, пристъпи до мивката и се загледа към двора.

— Какво ще правиш? — попита, без да ме поглежда.

— Нищо от нейния разказ няма да помогне на сестра й.

— Сърпът в колата ли е?

— Върнах го пак под къщата.

Отидох до печката и си налях чаша кафе. Бутси се обърна и ме погледна.

— Ще прекрачиш чертата, Дейв — произнесе тя.

— Аз буквално изтръгнах признанието от нея. Не знам дали Кармауч е заслужавал подобна смърт, но твърдо знам, че момичетата не са заслужили онова, което им се е случило.

Тя дойде до печката, плъзна длан по ръката ми и ме хвана за китката.

— Знаеш ли какво бих направила аз?

— Какво? — попитах и се обърнах да я погледна.

— Бих започнала всичко отново. Ти си решил да помогнеш на Пейшън и Лети. Защо да им причиняваш нови злини? Ако днес съдеха Лети, можеше и да я оправдаят. Искаш ли да подкрепиш един процес, който вече пренебрегна тормоза на две невинни деца?

Бутси беше истински верен приятел и знаеше какво да каже, за да ми стане по-добре. Но истинският проблем не се състоеше само в укриването на доказателства за едно престъпление отпреди осем години. Беше ми омръзнало всекидневно да си повтарям, че с тая работа не само си изкарвам хляба, но и върша нещо полезно.