Тръстиковият път [bg]

— Другите двама полицаи са я убили. Само че ги видяла една проститутка.

Той се втренчи в мен и дълго мълча. Очите му бяха зелени, простодушни и сякаш все още принадлежаха на дебелия селски полицай отпреди трийсет години.

— Наистина ли имате свидетелка, която може да ги накисне? — попита той, продължавайки да ме гледа.

— Тя не знаеше имената им. И не е видяла добре лицата.

Очите му изгаснаха.

— Тоя свят е пълен с трънаци, нали?

— Религиозен човек ли сте, мистър Кейл?

— Вече не.

— Защо не опитате да започнете на чисто? Хората няма да бъдат строги към вас.

— Значи са убили Мей Гилъри? — рече той с неочаквана скръб в гласа. — А аз си мислех, че е избягала.

Не отговорих. Клепачите му бяха подпухнали и зачервени, носът провисваше като клюн на хищна птица. Той притисна гърлото от бутилка към китарата и плъзна стоманените перца по струните. Но явно не му беше до свирене.

— Някога имах жена и момченце — каза той. — Имах кола и къща, а в края на месеца ми оставаха пари. Минали работи…

— Мей Гилъри беше моя майка, мистър Кейл. И за нея, и за мен няма да има покой, докато виновните не си платят.

Той остави китарата настрани, сложи до нея шапката с периферията нагоре и пусна вътре стоманените перца и гърлото от бутилка.

— С бабичката ще вечеряме бобена чорба. Ако искате, можете да останете. Но на тази тема няма повече да говорим.

— Онези са още в полицията, нали? — казах аз.

— Сбогом, сър. Преди да ме упрекнете, благодарете на бога за онова, което имате.

Той стана, влезе в мрачната хижа и затръшна мрежестата врата зад себе си.