Тръстиковият път [bg]

Лети започнала да окопава градината. Забивала лопатата дълбоко в земята и изпитвала някакво странно удоволствие, когато срязвала някой плужек или попово прасе. Памучната й риза подгизнала от пот. Накрая тя захвърлила лопатата, влязла в къщата и стояла под горещия душ, докато кожата й почервеняла като керемида.

— Утре ще се опитаме да направим нещо — казала Пейшън.

— Какво? — попитала Лети, връзвайки колана на халата си.

— Ще се обадим на социалните служби. Ще им кажем за момичето.

— Та да му помогнат, както помогнаха и на нас, а?

— Какво искаш? — рекла Пейшън. — Да го убием ли?

— Иска ми се. Наистина ми се иска.

Пейшън пристъпила към сестра си и я прегърнала. Усетила в косата й аромат на ягоди.

— Всичко ще бъде наред. Можем да го пропъдим. Вече сме големи. Не може да ни причини зло.

— Искам да си плати.

Пейшън прегърнала сестра си още по-здраво, погалила я по гърба и усетила дъха й върху шията си. Били на втория етаж и през прозореца се виждал задният двор на Вейчъл Кармауч. Лицето й изтръпнало, в устата й се надигнал горчив вкус на жлъчка.

— Какво има? — попитала Лети, като отстъпила назад и видяла изражението на сестра си. После се завъртяла и погледнала към двора на Вейчъл Кармауч.

Той бил сложил Муцката на коляното си и й давал сладолед с лъжица. При всяко поднасяне я галел по косата, после обирал с пръсти белите капчици от ъгълчетата на устните й. Целувал я по челото, после загребвал нова лъжица и слагал ягода върху сладоледа. Тя отваряла уста като птиче, но той отдръпвал лъжицата, пак я предлагал, пак дръпвал, отново и отново, накрая пъхвал лъжицата между устните и повдигал дръжката, за да не капне разтопен сладолед по брадичката й.