700 метра под земята [bg]

Смитсън не смяташе, че наводненията са по-страшни от тези, които помнеше по тези краища като дете, но Алис, дошла тук от Чикаго, все разправяше, че бурите от година на година ставали по-лоши и че било време да се направи нещо за това. Ако питаха него, тя просто трябваше да се качи на колата и да отскочи до него, за да прекарат един приятен уикенд в къщата му, уютно скрити от дъжда, с хубаво вино и увлекателна настолна игра.

Шърман Смитсън прекрачи прага и замръзна.

Може би беше по-добре, че не бе дошла. Във всекидневната цареше мрак, светлината, която идваше от прозорците, бе някак заплашителна и дъждът, който се стичаше от стрехите като плътна завеса, не позволяваше да се вижда на повече от няколко метра в двора. Той се пресегна към ключа на осветлението и внезапно някой го улови за ръката, завъртя го рязко и го повали на пода. Входната врата се затвори със затръшване. Докато Шърман драпаше да се изправи, вдигнал ръце пред себе си да се защити, някой го изрита в коляното. Той извика от болка, тупна на пода и се присви.

— О, я стига си хленчил — каза нисък гърлен глас. — Ако исках да ти счупя коляното, щях да го счупя.

Блесна светлина. Смитсън видя двама мъже. Бяха с черни якета, като мотористи, но без надписи и знаци. Носеха черни ризи и джинси, тежки черни обувки и черни шапки за ски, спуснати пред лицата им. Виждаше само очите и устните им, които изглеждаха прекалено червени, сякаш пламнали от гняв. Макар вероятно целта на маските бе да крият лицата им, те им придаваха зловещ и застрашителен вид. Никой от двамата нямаше оръжие, но те като че ли не се и нуждаеха от оръжие.

Онзи, който го бе тръшнал на пода, се наведе и го погледна в очите.

— Имаме няколко въпроса и си тръгваме, ясно?

Смитсън успя само да кимне. Беше доволен, че се бе изпикал преди да си тръгне от библиотеката, и сега усещаше само лека струйка топла урина да се стича между краката му. Маскираният, изглежда, не я забеляза.

— Не можех да те попитам веднага, така че се наложи да използваме тоя начин, ясно? Виждаш ли, не съм чак толкова лош. Просто понякога ме карат да правя лоши неща. По дяволите, човече, някога правех само добрини. Има доста момчета, дето бащите им са живи благодарение на мен. Така че значи не искам да се боиш, чу ли ме? Просто ни кажи това, дето искаме да знаем, и си тръгваме. Ще трябва да те вържа, но няма да боли.

— Ник? — обади се вторият.

— А, не! Няма нужда от повече убийства.

— Какво искате? — успя да попита Смитсън. Коляното му се беше подуло. Остана седнал на пода, обгърнал го с ръце.