700 метра под земята [bg]

Вероника Бътлър вероятно бе прочела мислите му, защото каза:

— Потокът Блеър стигна половин метър повече, отколкото е досегашният му рекорд. Баща ми бе геолог аматьор и предполагаше, че този рекорд може да издържи поне още хиляда години. Затова повярва на този природен блъф.

— Аз също съм геолог и съм склонен да се съглася с преценката му, но това е било преди да започнат да вдигат диги по бреговете на Мисисипи и един бог знае какви още прегради нагоре по течението.

Тя изведнъж изгуби уверения си вид.

— Има един бент на десетина мили по-нагоре.

— Бетонен?

Тя кимна и Мърсър въздъхна облекчено. Докато бентът държеше, биха могли да поемат с колата на запад през полето и да се отдалечат от опасността.

— Казах ви, че не съм дошъл тук, за да ви моля да си тръгнете, но започвам да си мисля, че идеята не е толкова лоша.

Тя остави пушката в ъгъла и запали газовата печка.

— Можете да си тръгнете когато пожелаете, но аз няма да вървя никъде. Този бент стои там още от трийсетте, а оттогава е имало доста по-страшни бури. Кафе? Имам само разтворимо.

— Ще го изпия на крак — отвърна той с надеждата да я разубеди.

— Шърм каза, че се интересувате от минералните образци на президента Хувър.

Мърсър предположи, че Рони Бътлър е единственият човек на света, на когото Шърман позволява да го нарича Шърм.

— Точно така.

Тя не го остави да обясни, а продължи:

— Неприятно ми е да ви разочаровам, господин Мърсър, но не зная нищо за тези образци. Когато работех за президента, вече живеехме в Ню Йорк и той пишеше своята легендарна книга „Предадената свобода“. Като млад е бил един от най-добрите минни инженери, но по времето, когато постъпих при него на служба в края на петдесетте, се смяташе по-скоро за политик и историк. Освен няколко разказа за неговите приключения не знаех почти нищо за този по-ранен период от живота му.

Каза всичко това през рамо, докато действаше над газовия котлон. Мърсър знаеше, че подобни думи биха разубедили мнозина, но не и него. Хувър вероятно я бе подготвил за подобен разговор и през годините тя бе отигравала неведнъж твърдението, довеждайки го до съвършенство. Навярно отдавна се бе отказала да вярва, че някой ще прояви интерес. Сигурно се бе успокоила, че тайната е останала в миналото.

Тя се обърна към него. Усмивката ѝ бе малко пресилена.

— Рони — поде той, като повиши глас, за да надвие шума на бурята зад прозореца. — Знаели сте, че рано или късно някой ще дойде. Хувър също го е знаел. Затова ви е подготвил. Тайната е прекалено голяма, за да умре с него, както и да си отиде с вас.